Стивън Кинг
Мистър Мерцедес (26)

3.

След като си тръгва от „Демазио“ — с кратко отклонение, за да се разправи с грубияните под надлеза, които тормозеха хлапето, — Ходжис обикаля с тойотата из града без посока и без цел. Или поне така си мисли, докато изведнъж си дава сметка, че се е озовал на Лайлак Драйв в Шугър Хайтс, тузарския крайезерен квартал. Спира и паркира срещу алея, преградена с желязна порта, на един от каменните стълбове на която има табелка с номер 729.

В дъното на частната асфалтирана алея, широка почти колкото улицата, на която излиза, се издига къщата на покойната Оливия Трилони. Табелата с надпис „ПРОДАВА СЕ“ подканва потенциалните купувачи да се свържат с „АГЕНЦИЯ ЗА НЕДВИЖИМИ ИМОТИ МАЙКЪЛ ЗАФРОН“. Ходжис си казва, че предвид състоянието на пазара на имоти през тази 2010 година от Христа, табелата вероятно ще си виси там доста време. Просторната морава пред къщата обаче е окосена — явно с косачка много по-голяма от машинката на Ходжис.

Кой плаща за поддръжката? Най-вероятно този, който е наследил имота. Госпожа Трилони беше червива с пари. Активите от завещанието й бяха от порядъка на седем милиона долара, си припомня Ходжис. За първи път след пенсионирането си, когато предаде на Пийт Хънтли и на Изабел Джейнс неразрешения случай с касапницата пред Общинския център, Ходжис се запитва дали майката на госпожа Т. още е жива. Горката старица страдаше от сколиоза, от която ходеше прегърбена почти на две и изпитваше ужасни болки, но сколиозата не е фатална болест. А Оливия Трилони нямаше ли и сестра някъде из западните щати?

Ходжис напразно се мъчи да изрови от паметта си името й. Спомня си обаче, че Пийт бе нарекъл госпожа Трилони госпожа Тикони заради нервните й тикове — тя непрекъснато оправяше дрехите си, приглаждаше стегнатата си на кок коса, въртеше около тънката си китка златната каишка на часовника си „Патек Филип“. Ходжис не я харесваше, а Пийт я ненавиждаше от дън душа. Затова и двамата изпитваха известно задоволство, като донякъде й приписваха вината за зверското деяние пред Общинския център. В крайна сметка тя несъмнено беше подпомогнала убиеца — нали така? При покупката на мерцедеса са й дали два ключа, но единият й се губеше.

А след това малко преди Деня на благодарността се самоуби.

Ходжис помни ясно думите на Пийт, когато чуха новината: „Ако на онзи свят се срещне с жертвите — особено с младата майка Крей и с бебенцето й, ще й се наложи да отговаря на много неприятни въпроси.“ За Пийт самоубийството й беше окончателното потвърждение: дълбоко в съзнанието си госпожа Т. винаги е знаела, че е оставила ключа на таблото на колата, която наричаше „моята сива лейди“.

Тогава Ходжис беше на същото мнение. Въпросът е дали все още го поддържа. Или злобарското послание, което получи вчера от човека, провъзгласил се за Убиеца с мерцедеса, го е накарало да размисли.

Може би не е, но писмото повдига важни въпроси. Ами ако Мистър Мерцедес е пратил подобно писмо и на госпожа Трилони? Госпожа Трилони с нервните тикове и с куп комплекси под тънкия слой на привидна войнственост? Нима е невъзможно? Мистър Мерцедес със сигурност е знаел за гнева и презрението на обществото към нея след масовото убийство — достатъчно е било да прочете писмата на читатели в местния вестник.

Възможно ли е да…

Размишленията му прекъсва колата зад него, която спира толкова близо, че почти докосва калника на тойотата. Не е с полицейски лампи, но е светлосин форд „Краун Виктория“, последен модел. От автомобила слиза едър здравеняк, подстриган късо, по армейски, който без съмнение носи пистолет в кобур под спортното си сако. Ако е детектив от градската полиция, пистолетът ще е „Глок“, точно като този, който Ходжис държи в сейфа си. Само че човекът не е от градската полиция. Той още познава всички там.

Сваля стъклото.

— Добър ден, сър — казва Късата подстрижка. — Може ли да ви попитам какво правите тук? Защото паркирахте преди доста време.

Ходжис си поглежда часовника и разбира, че онзи има право. Вече е почти четири и половина. Наближава пиковият час и движението в центъра ще стане натоварено — ще извади голям късмет, ако се прибере навреме, за да хване Скот Пели по вечерния бюлетин на Си Би Ес. Преди гледаше новините на Ен Би Си, но в един момент реши, че водещият Брайън Уилямс е добродушен тъпанар, който прекалява с видеозаписи от Ю Тюб. Не е новинарят, когото би желал да слуша, когато му се струва, че целият свят се срут…

— Сър? Искрено се надявам да ми отговорите. — Здравенякът се навежда и разкопчаното сако се поразтваря още малко. Не глок, а ругер. Подходящ за каубои според Ходжис.

— А аз — отвръща той — искрено се надявам, че имате законно право да ме питате.

Събеседникът му бърчи чело:

— Моля?

— Допускам, че сте частен детектив — търпеливо обяснява Ходжис, — но бих желал да видя документ, който ви идентифицира като такъв. И знаете ли, още нещо! Искам да видя разрешителното ви за този топ, който носите под сакото. И дано да е в портфейла ви, а не в жабката на колата, защото ще сте в нарушение на член 19-ти от Правилника за огнестрелните оръжия, който в резюме гласи: „Въоръжените задължително носят и разрешителното си за притежание на оръжие.“ Е, да видим документчетата.

Челото на Късата подстрижка още повече се сбърчва.

— Полицай ли сте?

— В оставка, но това не означава, че съм забравил правата и задълженията си. Покажете ми документ за самоличност и разрешителното за носене на оръжие, моля. Не е нужно да ми ги подавате в ръката…

— Разбира се, че не е!

— … но искам да ги видя. А след това можем да обсъдим присъствието ми пред Лайлак Драйв.

Мъжът се замисля, но само за секунди. После вади портфейла си и го отваря. В този град — както и в повечето други, смята Ходжис — охранителите от частните агенции се отнасят по еднакъв начин към пенсионираните полицаи и към тези на активна служба, защото пенсионираните полицаи имат много приятели, които са на активна служба и могат да си измислят причина, за да ти направят въртели. Картата, която мъжът представя, го идентифицира като Радни Пийпълс от Охранителна агенция „Бдителност“. Той показва и разрешителното си за носене на оръжие, валидно до юни 2012.

— Радни, а не Родни — забелязва Ходжис. — Като Радни Фостър, кънтри певеца.

Радни се ухилва.

— Точно така.

— Господин Пийпълс, казвам се Бил Ходжис, пенсионирах се като детектив първа степен и последният ми голям случай беше „Убиецът с мерцедеса“. Предполагам, че вече имате представа какво правя тук.

— Госпожа Трилони — промърморва Фостър и почтително отстъпва назад, а Ходжис отваря вратата на колата, слиза и изпъва рамене. — Разходка по алеята на спомените, така ли, детектив Ходжис?

— Сега съм само господин. — Ходжис му подава ръка и Пийпълс се здрависва с него. — А за другото сте прав. Напуснах полицията почти в същия момент, в който госпожа Трилони напусна живота.

— Тъжна работа. Знаете ли, че хлапетата замеряха с яйца портата й? И не само на Хелоуин. Случи се още три-четири пъти. Хванахме едни злосторници, но другите… — Пийпълс поклаща глава. — Имаше и акция с тоалетна хартия.

— Да, любимо занимание — кимва Ходжис.

— А една нощ някой беше изографисал надпис на лявата колона. Слава богу, изчистихме го, преди жената да го види. Знаете ли какво гласеше?

Ходжис поклаща глава.

Пийпълс понижава глас:

— „ШИБАНА УБИЙЦА“ — написано със спрей, с големи, капещи букви. Което не е честно. Сгафила е — нищо повече. Има ли хора, които никога не са грешили?

— Със сигурност не съм от тях — признава бившият полицай.

— Ами да. В Библията пише: „Който е безгрешен, нека пръв да хвърли камък.“

„Никога“ — си казва Ходжис и пита (с искрено любопитство):

— Беше ли ви симпатична?

Здравенякът завърта очи нагоре и наляво — машинално изражение, което Ходжис е наблюдавал много пъти в стаите за разпит. Означава, че онзи или ще избегне въпроса, или направо ще излъже.

Избира първото.

— Ами… — подхваща — … по Коледа се отнасяше добре с нас. Понякога ни объркваше имената, обаче ни познаваше и даваше на всекиго по четирийсет долара и бутилка уиски. Качествено уиски. Мислите ли, че от съпруга й изкарвахме по нещо? — Той изсумтява. — Отбиваше номера с по една коледна картичка с десетачка вътре, скръндзата му със скръндза. Докато не хвърли топа.

— Кой по-точно е наел вашата агенция?

— Асоциация „Шугър Хайтс“. Една от тези… знаете ги — кварталните организации. Дето вдигат пара за градоустройствените планове, когато не им изнасят, и следят хората в квартала да спазват определени… да ги наречем… стандарти. Измислят разни правила. Например украсата за Коледа да е с бели лампички, а не с цветни. И да не мигат.

Ходжис забелва очи. Пийпълс се ухилва. От потенциални противници те са се превърнали в колеги — или почти колеги. И защо? Защото Ходжис не беше сбъркал буквата в нетипичното собствено име на охранителя. Може да е късмет, но винаги съществува нещо — нещо, с което да спечелиш човека, когото ще разпитваш, и той най-често го напипва. Успехът му в службата донякъде се дължеше именно на тази дарба. Дарба, която Пийт Хънтли не притежаваше, и Ходжис с радост установи, че макар и ДВО, още го бива.

— Госпожа Трилони май имаше сестра — подхвърля. — Но не съм се срещал с нея и не помня как се казваше.

— Джанел Патерсън — изстрелва Пийпълс.

— Изглежда, се познавате.

— Да, така е. Приятна жена. Има прилика с госпожа Трилони, но е по-млада и изглежда по-добре. — Той описва с ръце пясъчен часовник. — По-женствена е. Има ли развитие по случая с мерцедеса, господин Ходжис?

Обикновено Ходжис би подминал без отговор подобен въпрос, но ако искаш да получиш информация, трябва и ти да подхвърлиш някакви трохи. Пък и в случая е безопасно, защото онова, което знае, не е важна информация. И той повтаря фразата, която Пийт Хънтли използва в ресторанта преди часове.

— Никакъв прогрес.

Пийпълс поклаща глава в знак, че не е очаквал повече.

— Импулсивно престъпление. Убиецът няма връзка с никоя от жертвите, няма мотив; убива просто заради адреналина. Шансът да го пипнат е, ако направи втори опит, не мислите ли?

„Мистър Мерцедес твърди, че няма да повтори“ — казва си Ходжис, но това е информация, която определено не иска да сподели, затова се съгласява. Колегиалното съгласие винаги върши работа.

— Госпожа Т. беше много богата — подхвърля. — Не говоря само за къщата. Дали е завещала всичко на сестра си?

— О, да — отвръща другият и след кратка пауза задава въпрос, който в недалечното бъдеще самият Ходжис ще зададе на друг човек: — Мога ли да разчитам на дискретността ви?

— Да. — При такъв въпрос простият отговор е най-уместният. Без излишни думи.

— Госпожа Патерсън живееше в Лос Анджелис, когато сестра й… сещате се… изгълта хапчетата…

Ходжис кимва.

— Омъжена е, но няма деца. Бракът й буксува. Като разбира, че е наследила толкова пари и имение в Шугър Хайтс, за нула време се развежда и довтасва тук. — Пийпълс сочи с палец портата, широката алея и голямата къща. — Живя тук няколко месеца, докато течеше легализирането на завещанието. Сближи се с госпожа Уилкокс от номер 640. А госпожа Уилкокс е разговорлива и ме смята за приятел…

Това може да означава всичко: от лафче на кафе до секс следобед.

— Госпожа Патерсън пое грижите за майката, която живее в апартамент в центъра. Познавате ли старицата?

— Елизабет Уортън — казва Ходжис. — Дали е още жива?

— Мисля, че е жива.

— Питам, защото имаше тежка сколиоза. — Ходжис се прегърбва и прави две-три стъпки, за да демонстрира. Ако искаш да получиш, трябва да дадеш.

— Така ли? Много кофти. Според Хелън… тоест… госпожа Уилкокс, Патерсън посещавала майка си редовно като по часовник. Точно както правеше и госпожа Трилони. Но това било допреди месец. Сигурно състоянието на старата се е влошило, защото мисля, че в момента е в хоспис в окръг Уорсо. А дъщеря й се настани в апартамента. И сега живее там, но идва тук от време на време. Последно я видях преди седмица, когато брокерът доведе потенциални купувачи на имота.

Ходжис решава, че е изтръгнал от Радни Пийпълс всичко, на което може да се надява.

— Благодаря за информацията. Ще тръгвам. Съжалявам, че в началото бях малко неучтив.

— Няма нищо — казва Пийпълс, хваща подадената му ръка и отривисто я разтърсва. — Действахте професионално. Само ще ви моля този разговор да си остане между нас. Джанел Патерсън живее в центъра, но все пак е член на Асоциация „Шугър Хайтс“, тоест е клиентка.

— Гроб съм! — отсича Ходжис и се качва в колата. Надява се съпругът на Хелън Уилкокс да не я хване на калъп с този здравеняк, ако двамата действително са любовници. Вероятно ще е краят на деловите отношения между Охранителна агенция „Бдителност“ и жителите на Шугър Хайтс. А Пийпълс моментално ще бъде уволнен дисциплинарно. Сто на сто!

„Може би тя само изтичва до колата му, за да му даде прясно изпечени курабийки — мисли си, докато напуска квартала. — Гледаш твърде много следобедни предавания за изневеряващи си семейни двойки.“

Не че го интересува любовният живот на Радни Пийпълс. „Интересното е — разсъждава Ходжис, докато шофира към много по-скромния си дом в Уест Сайд, — че Джанел Патерсън е наследила сестра си, че Джанел Патерсън живее тук, в града (поне засега), и че Джанел Патерсън вероятно е прибрала вещите на покойната Оливия Трилони.“ Включително личните й документи, сред които може би има и писмо — или писма — от психопата, който прави опит да се свърже с него. Ако такава кореспонденция съществува, той държи да я види.

Разбира се, разследването е работа на полицията, а К. Уилям Ходжис вече не е ченге. Захващайки се с тази работа, той прекрачва границите на закона. Знае, че носи отговорност за укриване на улики, но засега няма намерение да се откаже. Безочливата арогантност на писмото на този психопат го вбеси. Но този гняв има и добра страна. След месеците, прекарани в празнота, гневът му връща чувството за цел и смисъл на живота и усещането е страхотно.

„Само да напредна мъничко и ще предам случая на Пийт.“

Той не гледа в огледалото, когато тази мисъл минава през ума му, иначе щеше да забележи, че машинално завърта очи нагоре и наляво.