Стивън Кинг
Мистър Мерцедес (23)

22.

Брейди Хартсфийлд облича бялата си униформа и набързо преглежда списъка със стоката във фургончето, както го е учил шефът. Всичко е наред. Той наднича в канцеларията, за да поздрави Шърли Ортън. Шърли е противна дебелана, пристрастена към фирмените продукти, но Брейди иска тя да го харесва. Иска всички да го харесват. Така е много по-безопасно. Шърли е влюбена в него, което си е допълнителна премия.

— Красавице моя! — провиква се и тя поруменява — червенината плъзва чак до челото й, обсипано с гнойни пъпки.

„Грух-грух-грух! — мисли си Брейди. — Толкова си тлъста, че шундата ти сигурно пльока, като седнеш.“

— Здравей, Брейди! Пак ли ще обикаляш Уест Сайд?

— Цяла седмица, единствена моя. Как я караш, хубавице?

— Ами, добре съм. — Тя се изчервява още повече.

— Радвам се. Отбих се само да те зърна. — Излиза, сяда зад волана на фургончето и потегля, като стриктно спазва ограничението за скоростта, въпреки че ще се таралянка цели четирийсет минути, преди да стигне до квартала, в който ще дежури тази седмица. Обаче е неизбежно. Защото уволнението му е в кърпа вързано, ако го хванат да шофира с превишена скорост служебното фургонче след края на учебните занятия. Колкото и да се оправдава, шефът ще го изхвърли като мръсно коте. Обаче стигне ли до Уест Сайд — квартала на шишкавото ченге, купонът ще започне. Голям кеф е да се криеш пред очите на всички, както гласи една стара поговорка, която според него е бисер на мъдростта.

Известно време кара по Спрус Стрийт, после завива по Харпър Роуд и бавно минава край къщата на ДВО Бил Х. Виж ти, негрото е на моравата (голо до кръста, та всички мамчета домакини да се полюбуват на потните му, мускулести гърди) и бута пред себе си електрическата косачка.

„Крайно време беше — казва си Брейди. — Бая беше обрасла тъпата морава. Не че дъртакът ще забележи. Зает е с много по-важни дела: да се блещи в телевизора, да се тъпче със сладкиши и да опипва револвера, който държи на масичката до креслото си.“

Въпреки рева на косачката негрото чува звънчетата на фургончето и се обръща към улицата. „Знам ти името, чернилко — мисли си Брейди. — Казваш се Джером Робинсън. Знам всичко за дъртия пенсионер. Не съм сигурен дали те чука, но няма да се учудя. Може би затова те държи подръка.“

Брейди, който седи зад волана на „Хапни сладко“ — фургончето, облепено с картинки на щастливи деца, от което се разнася весел звън на камбанки, — дружелюбно махва с ръка. Негрото също му махва и се усмихва. Разбира се, че ще се усмихне.

Всички харесват сладоледаджията.