Стивън Кинг
Мистър Мерцедес (22)

21.

Бавно върви към паркинга, където освен неговата кола са останали само автомобилите на хората от персонала на ресторанта. Изважда ключовете си и ги подхвърля на дланта си. За разлика от ключа на госпожа Т. неговият е на ключодържател. И то с медальон — прозрачен пластмасов правоъгълник, в който е пъхната снимка на Али. На тази фотография Али е на седемнайсет, носи екипа на гимназиалния отбор по лакрос и широко се усмихва.

Госпожа Трилони така и не промени показанията си относно ключа. По време на многобройните разпити упорито твърдеше, че никога не е имала резервен. Не отстъпи от версията си дори когато Пийт Хънтли й показа фактурата от автосалона, в която пишеше, че при покупката на мерцедеса през 2004 на клиентката са били връчени 2 (ДВА) КЛЮЧА. Заяви, че фактурата била сгрешена. Ходжис не е забравил твърдата увереност в гласа й. Пийт би казал, че госпожата докрай е била убедена в правотата си. Предсмъртното писмо е излишно — самоубийството е равнозначно на самопризнание. Накрая стената на отрицанието й е рухнала. Също като в онзи случай, когато злодеят, прегазил дете, най-после си призна: „Добре де, не беше куче, а дете. Прегазих го неволно, защото проверявах кой ме е търсил по мобилния и се разсеях.“

Ходжис си спомня как всеки следващ разпит на госпожа Трилони сякаш подсилваше ефекта. С нарастването на упорството й нарастваше и неприязънта към нея. Ненавиждаха я не само двамата с Пийт, а всички от участъка. И тя още по-упорито държеше на своето. Защото знаеше какво изпитват към нея полицаите. Разбира се, че знаеше. Беше егоистка, но не и глупач…

Той се спира; държи загрятата дръжка на вратата на тойотата, с другата си ръка засенчва очите си от слънцето и се взира в сенките под естакадата. Отдавна е минало пладне и обитателите на Лоутаун постепенно изпълзяват от гробниците си. Сред сенките са четирима души. Трима големи и един малък. Големите май се гаврят с малкия; по едно време един от тях смъква раницата от гърба му и заедно с приятелчетата си се разсмива. Хилят се като зловещи тролове.

Ходжис пъха ръце в джобовете на спортното си сако и бавно тръгва по напукания тротоар към естакадата. По магистралата с бучене преминават автомобили и камиони, сенките им, редуващи се на улицата под естакадата, напомнят архитектурни плетеници. Чува как единият трол пита хлапето колко пари има.

— Никакви нямам — казва малкият. — Оставете ме на мира.

— Я да изпразним джобовете ти, тарикатче — намесва се трол номер 2.

Хлапето се опитва да побегне. Третият гадняр го издебва отзад, хваща го под мишниците и стяга хилавите му гърди в желязна хватка.

— Йо, йо, готин, чувам шумоленето на мангизи — подхвърля, а малкият стисва устни и лицето му се изкривява от усилието да не се разплаче.

— Брат ми ще разбере кои сте и ще ви спука от бой — изхъхря.

— Леле, колко ме е шубе! — възкликва трол номер едно. — Още малко и ще се подмок…

Млъква, защото вижда как Ходжис се приближава към тях, изпъчил бирения си корем. Все така е пъхнал ръце в джобовете на развлеченото си спортно сако с кръпки на лактите — сърце не му дава да го изхвърли, макар да си дава сметка, че дрехата вече е за боклука.

— К’во искаш, дядка? — озъбва се трол номер три, който още държи хлапето. Ходжис се изкушава да му отговори с акцента на Джон Уейн, но не си струва да се хаби. Единственият Уейн, за когото може би са чували тези боклуци, е Лил^[1].

— Искам да оставите на мира хлапето. Разкарайте се! Веднага!

Първият трол, който носи суичър и задължителната шапка с логото на „Янките“, пуска джобовете на жертвата си, слага ръце на кръста си, накланя глава и гадно се подхилва:

— Чупката, шишко!

Ходжис не се церемони — все пак е един срещу трима. Изважда от десния си джоб Бияча. Приятно е да усеща тежестта му в ръката си. Бияча е чорап на разноцветни ромбове, стъпалото му е натъпкано с метални топчета. На глезена е направен възел, за да не се изсипят сачмите. Ходжис замахва с Бияча към шията на трол номер едно, като внимава да не улучи адамовата му ябълка, иначе може да го убие и да си има куп неприятности с шефовете.

Металните топчета издрънчават. Гаднярът полита встрани — вече не се хили ехидно, изражението му е на изненада и болка. Преплита крака и пада по гръб на уличното платно. Държи се за гърлото, дави се и се блещи.

Трол номер три решава да се прави на мъж.

— Да те шибат мана… — процежда, но не довършва мъдрата си мисъл, защото Ходжис вдига крак (слава Богу, изтръпването е преминало) и го изритва в топките. Чува как панталонът му се разпаря точно на задника и мислено се наругава: „Ах, ти, дърт шишко!“ Гаднярът изкрещява от болка. Викът му почти е заглушен от грохота на колите и камионите, преминаващи по естакадата. Той се превива на две.

Ходжис още държи в джоба си лявата си ръка. Разперва я така, че показалецът, напомнящ дуло на пистолет, да е насочен към грубияна, и процежда:

— Ей, грознико, излезе ти късметът. Няма да чакаме големия брат на малкия човек — лично аз ще ти спукам задника от бой. Трима срещу един, а? Подлеците и страхливците ме вбесяват, тъй да знаеш.

— Не, бе, готин, недей! — Трол номер две е на около петнайсет, висок и добре сложен, но е толкова изплашен, че прилича на дванайсетгодишно хлапе. — Само се бъзикаме с малкия.

— Така ли? Тогава да те няма, красавецо. Чупката! Веднага.

Онзи не чака да го подканят, а си плюе на петите.

Номер едно успява да се повдигне на колене и просъсква:

— Лошо ти се пише, свиня дебела…

Ходжис пристъпва към него и замахва с Бияча. Онзи изпищява (гласът му е изтънял като на момиче) и притиска длани към шията си.

— Хващай пътя, че току-виж дебелакът реши да ти разкраси физиономията така, че и майка ти да не те познае, като дойде в спешното отделение — сопва му се детективът в оставка. — Толкова е вбесен, че хич няма да си поплюва.

Тролът се изправя, но ужасено отскача назад, когато Ходжис се преструва, че ще го цапардоса с Бияча. Мед капе на душата на „дебелата свиня“.

— Вземи другарчето си и му сложи лед на топките. Щото вече се подуват.

Гадняр номер едно хваща през кръста номер три и двамата закуцукват към края на естакадата, откъдето започва Лоутаун. Щом първият преценява, че вече са в безопасност, се обръща и се провиква:

— Пак ще се видим, дебелако!

— Моли се да не се случи, ненормалнико — ухилва се Ходжис.

Вдига раницата и я подава на хлапето, което недоверчиво го наблюдава. Надали е на повече от десет години. Той пъха обратно в джоба си Бияча.

— Защо не си на училище, малчо?

— Мама е болна. Бях тръгнал да й купя лекарство.

Лъжата е толкова опашата, че Ходжис неволно се усмихва:

— Разправяй ги тия на старата ми шапка. Избягал си от час.

Хлапето не продумва. Мисли си: „Този чичка сто на сто е ченге, никой цивилен няма да се разправи така с грубияните. Нито пък ще носи в джоба си чорап, натъпкан със сачми.“ Най-добре да си трае.

— Намери си по-безопасно място за игра, когато фъснеш от школото — добавя „чичката“. Например на детската площадка на Осмо Авеню.

— Там продават крек — промърморва хлапето.

— Знам — добродушно отговаря Ходжис, — но ти не си длъжен да купуваш. — Може да добави: „Нито да пласираш“, обаче ще е адски наивно. В Лоутаун повечето хлапета продават наркотици. Можеш да арестуваш за притежание десетгодишно дете, но я се опитай да му лепнеш обвинение…

Тръгва обратно към паркинга, който е на безопасно разстояние от Лоутаун, но след малко се обръща: хлапето стои на същото място, държи раницата и го наблюдава.

— Хей, малчо!

Момченцето не отговаря.

Ходжис вдига ръка и насочва съм него палеца си:

— Направих ти добро. Гледай до края на деня да сториш същото заради другиго.

Хлапето удивено се взира в него, сякаш „чичката“ говори на непознат език, обаче Ходжис е доволен — знае, че понякога поучителните думи остават в паметта, особено на децата.

„Не е за вярване — казва си, — но се случва.“