Стивън Кинг
Мистър Мерцедес (18)

17.

Най-важният първи разпит беше проведен само няколко часа след престъплението. Поднесени бяха кафе и бисквити, междувременно полицията още идентифицираше обезобразените мъртъвци. И някъде далеч от тук обезумелите от скръб роднини на жертвите ридаеха и си разкъсваха дрехите.

Госпожа Трилони отиде в антрето и взе чантата си, която беше оставила на масичката до входната врата. Върна се в дневната, порови в чантата, озадачено свъси вежди, продължи да рови и сякаш се разтревожи, после облекчено се усмихна и им подаде електронния ключ:

— Ето го.

Двамата го загледаха, Ходжис удивено си помисли колко обикновен изглежда ключът за толкова скъпа кола. Представляваше черна пластмасова пръчица с копче — от едната му страна беше логото на компанията „Мерцедес“, от другата имаше три бутона. На първия беше нарисуват отворен катинар, на втория — затворен. На третия имаше надпис „ТРЕВОГА“. Идеята беше, че ако ви нападнат, докато отключвате вратата, вие ще го натиснете и от колата ще завие сирена, призоваваща за помощ.

— Разбирам защо ви беше трудно да го намерите — отбеляза Пийт с най-любезния си тон. — Повечето хора закачват ключовете си на ключодържатели. Жена ми е закачила нейния на голяма пластмасова маргаритка. — Той добродушно се усмихна, все едно Морийн още му беше съпруга и сякаш тя, модната икона, не би предпочела смъртта пред това някой да я види как изважда от чантата си пластмасова маргаритка.

— Браво на нея — промърмори госпожа Трилони. — Кога ще ми върнете колата?

— Не зависи от нас, мадам — намеси се Ходжис.

Тя въздъхна и оправи деколтето лодка на доста безформената си рокля. До края на разпита щеше да направи същото още дванайсетина пъти.

— Разбира се, ще се наложи да я продам. Сърце не ми дава да я карам след случилото се. Толкова е неприятно. Като си представя, че моята кола… — Отново порови в чантата си и извади пакетче кремави хартиени кърпички. Попи сълзите си и добави: — Крайно неприятно!

— Ще ви помоля още веднъж да ни разкажете всичко — подкани я Пийт.

Оливия забели кървясалите си очи:

— Наложително ли е? Капнала съм от умора. Цяла нощ бях на крак заради мама, заспа чак в четири. Горката, много я боли. Искам да подремна, преда да дойде госпожа Грийн, медицинската сестра.

„Току-що автомобилът ти е убил осем души и ще е цяло чудо, ако останалите премазани оживеят, а ти искаш да подремнеш!“ По-късно Ходжис се запита кога е започнал да изпитва неприязън към госпожа Трилони; не беше сигурен, но май беше тъкмо в този момент. Случвало ли ви се е като видите разтревожен човек, да ви се прииска да го прегърнете, да го потупате по гърба и да му кажете: „Спокойно, всичко ще се оправи“, а като видите друг, също разтревожен, ръцете да ви засърбят да му отвъртите здрава плесница и да му извикате: „Бъди мъж!“ (в случая с госпожа Т.: „Бъди жена!“).

— Няма да ви бавим — обеща Пийт. Не й каза, че това е само първият от множеството разпити — накрая тя щеше да разказва версията си дори в съня си.

— Добре, добре. Дойдох тук малко след седем вечерта в четвъртък… — Обясни, че посещавала майка си минимум четири пъти седмично, но в четвъртък винаги оставала да спи при нея. Винаги се отбивала в „Б’хай“, отличен вегетариански ресторант в търговския център „Бърч Хил“, купувала храна за вкъщи и я претопляла във фурната. („Въпреки че сега мама яде много малко. Заради болките“) Добави, че гледала да пристигне след седем, когато отварят нощните паркинги и повечето места на улицата са свободни. — Не мога да паркирам паралелно на тротоара, не умея.

— Защо не оставяте колата в гаража, който е наблизо? — поинтересува се Ходжис.

Тя го изгледа, сякаш се питаше дали не е полудял:

— Известно ли ви е, че там ми искат шестнайсет долара за една нощ? А на улицата е безплатно.

Пийт, който още държеше ключа (не беше съобщил на госпожа Трилони, че ще го вземат), продължи разпита:

— Спрели сте пред търговския център „Бърч Хил“ и сте поръчали храна за вкъщи от… — Той погледна записките си. — От „Б’хай“.

— Не, поръчах предварително. Телефонирах от къщата си на Лайлак Драйв. Хората от ресторанта са много любезни с мен, защото съм им редовна и уважавана клиентка. Снощи взех куку сабзи за мама — това е омлет със спанак и с кориандър, — а за себе си — гейме — задушено с грах, картофи и с гъби. Много лека и лесно смилаема храна. — Тя оправи деколтето си. — От юношеска възраст страдам от тежка форма на киселинен рефлукс. Налага се да се съобразявам.

— Предполагам, че поръчката ви… — подхвана Ходжис.

— Взех и шоле зард за десерт — прекъсна го тя. — Това е оризов пудинг с канела. И с шафран. — За миг лицето й се озари от необичайно тревожната й усмивка. Тази усмивка и машиналното оправяне на деколтето тип „лодка“ бяха нещо като нейна запазена марка, която двамата детективи скоро щяха да опознаят. — Шафранът придава специфичен вкус на пудинга. Дори мама харесва шоле зард.

— Да, сигурно е вкусен — кимна Ходжис. — А сега ми кажете дали поръчката ви беше опакована, когато отидохте в ресторанта.

— Да.

— В една кутия ли?

— О, не, в три.

— В плик ли?

— Не, само кутиите.

— Сигурно ви е било трудно да вземете всичко от колата — намеси се Хънтли. — Три кутии с храна, чантата…

— И ключа — обади се Ходжис. — Не го забравяй, Пийт.

— Освен това сте искали по-бързо да занесете кутиите в кухнята. Студената храна не е вкусна.

— Разбирам накъде биете — намръщи се госпожа Трилони — и ви уверявам, че… — Замълча за миг и добави: — Господа, сбъркали сте адреса. Пуснах ключа в чантата си веднага щом изключих двигателя, винаги е първото, което правя. Колкото до кутиите, в ресторанта ги сложиха една върху друга и ги завързаха. Получи се ей-толкова висока кула — тя разпери ръце, — която беше лесна за носене. Чантата окачих на ръката си. Погледнете. — Сгъна ръката си в лакътя, окачи на нея чантата и се заразхожда из просторната дневна, преструвайки се, че държи купчина кутии. — Виждате ли?

— Да, госпожо — отговори Ходжис, мислейки си, че май видя и нещо друго.

— И не бързах, защото така или иначе претоплях храната. С изключение на оризовия пудинг, разбира се. — Оливия се засмя. Не, не се засмя, а се изкикоти.

„Хм, много интересно — мъжът й е починал наскоро, а тя се киска толкова палаво — помисли си Ходжис. — Май си имаме работа с весела вдовица.“ Към неприязънта му се добави още един слой — толкова тънък, че беше почти невидим. Почти.

— Да повторим всичко, което сте направили, щом сте пристигнали на Лейк Авеню. Малко след деветнайсет часа.

— Да. Може би в седем и пет… или в седем и десет.

— Ясно. Паркирали сте… къде казахте? През три-четири къщи от тук, така ли?

— Максимум през четири. Винаги търся две празни места, за да не се налага да паркирам на задна. Изобщо не умея. Винаги въртя волана в погрешната посока.

— Разбирам, госпожо, съпругата ми има същия проблем. Изключили сте двигателя. Извадили сте ключа от таблото и сте го пуснали в чантата си. Преметнали сте я през рамо и сте взели кутиите с храната…

— Трите кутии! Поставени една върху друга и здраво завързани.

— Да, трите кутии. Какво направихте после?

Тя го погледна, сякаш го смяташе за най-големия кретен в свят, пълен с кретени:

— После тръгнах насам. Позвъних отдолу и госпожа Харис, жената, която се грижи за домакинството, ми отвори. В четвъртък си тръгва веднага щом дойда. Качих се с асансьора до деветнайсетия етаж. Където се намирате сега и ме разпитвате, вместо да ми кажете кога ще ми върнете колата. Откраднатата ми кола.

Ходжис мислено си отбеляза да попита госпожа Харис дали на излизане от жилищната сграда е видяла мерцедеса.

— Кога отново извадихте ключа от чантата си, госпожо Трилони? — попита Пийт.

— Отново ли? Защо да го…

Хънтли вдигна ключа — веществено доказателство номер едно.

— За да заключите колата, преди да влезете в сградата. Заключихте я, нали?

Само за секунда погледът й изрази неувереност, но и двамата детективи го забелязаха.

— Разбира се, че я заключих.

Ходжис я погледна в очите. Оливия бързо извърна поглед към панорамния прозорец, обаче миг преди това той видя същата неувереност.

— Не бързайте, помислете още малко, госпожо Трилони. Важно е — загинаха много хора. Наистина ли помните как сте жонглирали с кутиите, за да извадите ключа от чантата си и да натиснете бутона за заключване? Видяхте ли проблясването на задните светлини, което потвърждава, че колата е заключена? Знаете го, нали?

— Естествено! — Тя прехапа долната си устна, осъзна какво прави и престана.

— Отново ви питам: спомняте ли си тъкмо тези подробности?

За секунда лицето й стана безизразно. После високомерната й усмивка грейна с цялото си дразнещо самодоволство.

— Момент. Сега си спомних. Пуснах ключа в чантата си, след като взех кутиите и слязох от колата. И след като натиснах бутона за заключване на вратите.

— Сигурна сте, така ли?

— Да. — Беше убедена и нищо нямаше да я разколебае. И двамата го знаеха. Същия отговор би дал уважаван гражданин, блъснал някого и избягал от местопроизшествието, когато го заловят: щеше упорито да твърди, че е прегазил куче.

Пийт затвори бележника си и стана. Ходжис го последва. Госпожа Трилони не си направи труда да скрие, че иска час по-скоро да им види гърбовете. Преди да стигнат до вратата, Ходжис се обърна:

— Последен въпрос, мадам.

Тя повдигна грижливо изскубаните си вежди:

— Да?

— Къде е резервният ви ключ? Налага се да вземем и него.

Този път Оливия Трилони не се поколеба и не извърна поглед, а отговори веднага:

— Нямам резервен ключ и не ми е необходим. Пазя си вещите, детектив. Притежавам от пет години моята сива лейди — така я наричам, — и единственият ключ, който съм използвала, сега е в джоба на партньора ви.