Стивън Кинг
Мистър Мерцедес (142)

38.

Брейди я познава. Познава.

Отначало не се сеща откъде — като дума, която ти се върти на езика, но не излиза от устата ти. После, когато бандата запява за любов на дансинга, му светва. Къщата на Тийбъри Лейн, където галеникът на Ходжис живее със семейството си — свърталище на чернилки с бели имена. С изключение на кучето, де. То се казва Одел — типично негърско име, и Брейди планираше да го убие… а вместо това уби майка си.

Брейди си спомня деня, когато черньото (глезените му бяха боядисани в зелено от тревата, окосена за шишкото) дотича до фургончето „Хапни сладко“. А сестричката му се провикна: „Вземи ми шоколадов, Джери! Моооля!“

Малката грозотия се казва Барбара и това е точно тя — в целия си блясък. Седи вдясно два реда по-напред с приятелките си и с една жена, очевидно майка й. Джером го няма и Брейди е безумно щастлив. Чудесно, нека Джером живее.

Но без сестра си.

И без майка си.

Да го видим тогава.

Без да откъсва очи от Барбара Робинсън, плъзва показалец под снимката на Франки и намира превключвателя на джаджа 2. Поглажда го през тънкия плат на тениската, както му беше разрешено — само в няколко особени случая — да погали зърната на майка си. В този момент вокалистът на „Раунд Хиър“ с прилепналите джинси прави шпагат, който едва не му смазва топките (при условие че има такива), после скача на крака и излиза на авансцената. Момичетата пищят. Под светлината на прожекторите размахват към него нокти, боядисани във всички момичешки цветове на дъгата.

— Хей, падате ли си по лунапаркове? — провиква се Кам.

Зрителките хорово отвръщат:

— Дааа! — Иска ли питане.

— А някой целувал ли ви е до полуда в лунапарк?

Писъците им едва не отнасят покрива. Публиката отново е на крака, прожекторите отново кръстосват лъчи и разсичат тъмнината. Брейди вече не вижда групата, но няма значение. Знае какво предстои, защото присъстваше на разтоварването на декорите.

Понижавайки гласа си до интимен шепот, усилван многократно от микрофона, Кам Ноулз обещава:

— Добре, заслужихте си целувките.

Зазвучава карнавална музика — синтезатор „Корг“ свири мелодия, която по-рано се е изпълнявала на калиопа^[1]. Изведнъж сцената се превръща във водовъртеж от светлини: оранжеви, сини, червени, зелени, жълти. Разнася се всеобщо ахване, когато декорите започват да се спускат. Както въртележката, така и виенското колело вече се въртят.

— НА ТОВА ПАРЧЕ Е КРЪСТЕН НОВИЯТ НИ АЛБУМ И НИЕ ГОРЕЩО СЕ НАДЯВАМЕ, ЧЕ ЩЕ ВИ ХАРЕСА! — крещи Кам, докато към синтезатора се присъединяват другите инструменти.

— „Пустинята, сама и далечна — запява Кам Ноулз. — Една болка, голяма и вечна.“ — Брейди има чувството, че слуша Джим Морисън, който е изкарал префронтална лоботомия. После Кам весело подвиква: — Какво ли ще ме излекува?

Публиката знае какво и хорово рецитира под гърмящата музика:

„ДА, ЛЮБОВТА, КОЯТО МИ ДАВАШ… С КОЯТО ТИ МЕ СПАСЯВАШ… КОЯТО САМО ТИ ПРИТЕЖАВАШ…“

Брейди се усмихва. Това е блажената усмивка на измъчена душа, която най-сетне е открила покой. Той поглежда жълтата лампичка, просветваща под тениската му, чудейки се ще доживее ли да я види как светва в зелено. След това отново се заглежда в малката чернилка, която е станала на крака и така пляска, че опашката й се люлее.

„Погледни ме — призовава я мислено той. — Погледни ме, Барбара. Искам последно да видиш мен.“