Стивън Кинг
Мистър Мерцедес (139)

35.

Словото на диджея е поуспокоило Брейди. Блудкавите карнавални декори, които видя при разузнаването си, са или зад кулисите, или са окачени над сцената. Първите четири-пет песни на бандата са за подгряване. Много скоро декорите ще се появят отстрани или ще се спуснат отгоре, защото лигльовците са тук по една причина: да увеличат продажбите на поредния си аудиобуламач. Когато хлапетата — повечето са на първия си попконцерт — видят ярките примигващи светлини, виенското колело и декора с изрисувания плаж, ще полудеят от възторг. И тогава, именно тогава, той ще натисне превключвателя на джаджа 2 и ще се понесе в тъмнината върху златистия сапунен мехур на инфантилното им щастие.

Вокалистът, онзи с буйната коса, довършва сиропирана балада, паднал на колене, привел глава, като задържа последния тон. Всичко това трябва да мине за израз на силно страдание. Той е отвратителен певец и вече отдавна трябваше да е приел смъртоносна доза хероин, само че когато вдига глава и извиква: „Вие сте страхотни!“, публиката предсказуемо избухва в аплодисменти.

На всеки няколко секунди Брейди се оглежда — проверява периметъра си, както правилно предположи Ходжис, — и погледът му се натъква на чернокожо момиченце, седящо няколко реда по-напред вдясно.

„Познавам ли я?“

— Кого търсите? — пита засмяното момиче с крака като клечки, надвиквайки се с интродукцията на следващата песен. Той едва го чува. То широко му се усмихва и Брейди си мисли колко е абсурдно дете с болни крака да се усмихва на каквото и да е. Животът го е прецакал като за световно, забучил му го е дълбоко отзад и не го е извадил, а то се усмихва, моля ти се! „Надрусала се е“ — решава той.

— Един приятел! — изкрещява той.

„Сякаш някога съм имал приятел.“

Да, бе, да.