Стивън Кинг
Мистър Мерцедес (133)

29.

Изстуденият от климатика въздух във фоайето на ЦКИ действа на Брейди като шамар, потните му ръце и врат изтръпват. Коридорът е празен, защото все още не са пуснали обикновените зрители в ЦКИ, но вдясно, по пътеката, отделена с кадифен шнур и табела с надпис ЗА ХОРА С УВРЕЖДАНИЯ, инвалидните колички бавно се придвижват към пропуска и концертната зала.

Това развитие на нещата не е по вкуса на Брейди.

Предполагаше, че всички вкупом ще се изсипят в залата, както се случи на мача на „Кливландските индианци“ — той ходи да ги гледа, когато беше осемнайсетгодишен, — и охранителите ще ги проверяват съвсем формално. Не се досети, че на концерта инвалидите и ненормалниците ще бъдат пускани с предимство, а трябваше.

Виждат се поне десетина мъже и жени в сини униформи с кафяви нашивки ОХРАНА ЦКИ на раменете, които засега си нямат друга работа, освен да проверяват инвалидите, преминаващи бавно покрай тях. С нарастващ ужас Брейди забелязва, че макар да не поглеждат в джобовете на всички колички, те проверяват всяка трета или четвърта, понякога и две поред. След като преминат охраната, разпоредители в тениски с логото на „Раунд Хиър“ насочват инвалидите към сектора за хора с увреждания.

Той е допускал, че може да го спрат на пропуска, но е разчитал, че в такъв случай ще покоси много млади поклонници на „Раунд Хиър“ около себе си. Още едно неправилно предположение. Парчетата разбито стъкло навярно ще убият онези най-близо до вратите, но телата им ще послужат като щит срещу взривната вълна.

„Пълна тъпня — мисли си. — Обаче… Пред Общинския център убих едва осем души. Трябва да подобря постижението си.“

Придвижва се напред със снимката на Франки в скута си. Рамката й опира в превключвателя. Ако някой малоумник от охраната се наведе да надзърне в страничните джобове на количката, Брейди ще опре ръка на снимката, лампичката от жълто ще светне в зелено и електрическият ток ще потече към детонаторите с оловен азид в блокчетата самоделен експлозив.

Пред него вече остават дванайсет-тринайсет колички. От климатика духа студено върху пламналата му кожа. Брейди си мисли за Общинския център: как тежкият автомобил на кучката Трилони се клатеше и се надигаше, докато газеше телата на хората, след като ги беше блъснал и повалил. Сякаш мерцедесът изживяваше оргазъм. Спомня си миризмата на гума под маската, спомня си как крещеше от възхита и възторг. Така си продра гърлото от викане, че не можеше да говори, и се наложи да излъже майка си и Тоунс Фробишър в „ДЕ“, че е болен от ларингит.

Сега от пропуска го делят точно десет колички. Някакъв охранител — вероятно шефът, защото е най-възрастен и единствен носи шапка, — взима раницата на едно момиченце, което е с прическа нула номер като Брейди. Обяснява нещо на детето и му дава номерче, с което да си получи раницата след края на концерта.

„Ще ме пипнат — хладнокръвно разсъждава Брейди. — Ще ме пипнат, значи скоро ще се мре.“

Той е готов. Готов е от известно време.

Осем колички го делят от пропуска. Седем. Шест. Досущ обратното броене на компютрите му.

Тогава навън започва пеенето, отначало приглушено.

„Слънцето изгрява във твоите очи… Луната заслепяваш…“

На припева звукът набира сила като изпълнение на катедрален хор: момичетата пеят, колкото им глас държи:

ЗАВИНАГИ ЩЕ ТЕ ОБИЧАМ… ДО ГРОБ ВЪВ ВЯРНОСТ ТИ СЕ ВРИЧАМ…

В този момент централните врати се отварят. Някои момичета надават радостни възгласи, но повечето продължават да пеят, и то още по-силно:

ЩЕ ПРОГОНЯ ВСЯКАКВА ЗАБЛУДА… СЪС ЦЕЛУВКИ, СЛАДКИ ДО ПОЛУДА!

Девойчета с тениски на „Раунд Хиър“ и с първия си грим нахлуват във фоайето, а техните родители (предимно майки) се опитват да не изостават от тях. Кадифеният шнур, отделящ основната част от коридора и пътеката за хора с увреждания, е съборен и стъпкан. Една малолетна крава със задник, голям колкото щата Айова, се блъсва в количката пред Брейди и едва не помита момичето в нея, което има хубаво, засмяно лице и тънки като клечки крака.

— Ей, я по-внимателно! — извиква майката на момичето, но тлъстата крава с джинси двоен размер, размахала знаменце с логото на „Раунд Хиър“ в едната ръка и билета си в другата, вече е далеч. Някой се удря в количката на Брейди, снимката на коленете му се разклаща и за един страшен миг той си помисля, че всички ще се преселят в отвъдното сред лумнал огън и градушка от сачмени лагери. Това не се случва, той поотмества снимката нагоре и вижда, че лампичката още свети в жълто.

„Размина се на косъм“ — решава Брейди и доволно се ухилва.

В коридора цари радостна суетня и охранителите, които проверяваха хората с увреждания, се разпръсват, за да поемат, доколкото е възможно, наплива от пощурели момичета и момиченца. При инвалидите остава само една млада жена, която едва-едва поглежда количките и им махва да продължат нататък. Докато наближава пропуска, Брейди зърва шефа — типа с шапката — в дъното на коридора, точно срещу себе си. Висок около метър и деветдесет, той отдалеч се забелязва, защото се извисява над момиченцата и очите му шарят. Държи лист хартия и от време на време го поглежда.

— Покажете ми билетите си и минавайте — нарежда охранителката на засмяното момиченце и майка му. — Вратата вдясно.

Брейди вижда нещо интересно. Високият тип с шапката хваща един двайсетинагодишен младеж, който явно е дошъл сам на концерта, и го издърпва настрана.

— Следващият! — сърдито казва охранителката. — Не задържайте опашката!

Брейди минава напред, готов да натисне превключвателя на джаджа 2 със снимката на Франки, ако жената прояви какъвто и да е интерес към джобовете на количката. Коридорът сега е претъпкан с бутащи се, пеещи момиченца и Брейди ще успее да отнесе със себе си много повече от трийсет. Ако се налага да умре тук, съгласен е.

Охранителната посочва снимката:

— Кой е това, драги?

— Малкото ми момченце — отвръща Брейди с трепереща усмивка. — Миналата година загина в катастрофа. Същата, която ме прикова на… — Той посочва количката. — Обичаше „Раунд Хиър“, но не дочака последния им албум. Сега ще чуе всичките им нови песни.

Служителката бърза да пропусне всички, но намира няколко мига да изрази съчувствие. Погледът й омеква.

— Моите съболезнования.

— Благодаря ви, госпожо — казва Брейди, но си мисли: „Тъпа путка.“

— Направо, господине, после надясно. Секторът ви е в центъра на залата. Ще виждате прекрасно. Ако се затруднявате със спускането по рампата, която е доста стръмна, обърнете се към някой от разпоредителите с жълти ленти на ръкавите.

— Ще се справя сам — усмихва й се той. — Това сладурче е с отлични спирачки.

— Добре тогава. Дано концертът ви хареса.

— Благодаря ви, госпожо. Ще ми хареса. На Франки също.

Брейди поема към главния вход. В същото време Лари Уиндъм — известен сред колегите си от полицията като Кибритлията — освобождава младежа, решил в последния момент да използва билета на сестричката си, която се разболяла от мононуклеоза. Той изобщо не прилича на урода от снимката, която Бил Ходжис му изпрати.

Залата е с амфитеатрално разположение, което е добре дошло за Брейди. Формата й на паница ще увеличи силата на взрива. Той захласнато си представя как сачмените лагери от пакетчетата, залепени с тиксо под седалката, се разлитат напосоки. Ако извади късмет, освен половината зрители ще порази и групата.

От микрофоните по тавана се разнася попмузика, но момичетата, които заемат местата и пъплят между редовете със седалки, я заглушават с възторжените си гласчета. Лъчите на прожекторите кръстосват залата. Летят фризбита. Тук-там тупкат големи надуваеми топки. Брейди е изненадан единствено, че няма следа от виенското колело и лигавите декори. Защо въобще ги пренасяха, ако няма да ги използват?

Разпоредител с жълта лента на ръкава току-що е настанил засмяното момиченце с крака като клечки и тръгва към него, но Брейди го отпъжда с ръка. Мъжът усмихнато го потупва по рамото и отива да помогне другаде. Брейди стига до първия от двата сектора за хора с увреждания. Спира до засмяното момиченце с крака като клечки. То се обръща към него с усмивка:

— Не е ли вълнуващо?

Брейди се усмихва, като си мисли: „Още нищо не знаеш, кучко саката.“