Стивън Кинг
Мистър Мерцедес (131)

27.

В шест и двайсет Таня Робинсън пристига в ЦКИ и когато се нарежда на опашката от автомобили, се разкайва, че не е послушала момичетата, които настояваха да тръгнат час по-рано. Паркингът е вече три четвърти запълнен. Служители в оранжеви жилетки регулират движението. Един й махва да мине вляво. Тя завива, карайки бавно, защото е взела тахото на Джини Карвър за днешното сафари и се притеснява да не го удари. На задната седалка момиченцата — Хилда Карвър, Бетси Деуит, Дайна Скот и нейната Барбара — буквално подскачат от вълнение. Заредили са плейъра на тахото с дисковете си на „Раунд Хиър“ (всичките шест) и пискат „О, тази ми е любима“ всеки път, щом започне нова песен. Шумно е, напрегнато е, но за свое учудване Таня много се забавлява.

— Само да не бутнете онзи човек, госпожо Робинсън — предупреждава я Бетси и посочва мъж в инвалидна количка.

Инвалидът е мършав, блед, плешив и направо се губи в огромната си тениска. На коленете си държи голяма снимка, отдолу виси торбичка за урина. Едно неуместно весело флагче на „Раунд Хиър“ стърчи от страничния джоб на количката. „Горкичкият“ — мисли си Таня.

— Може ли да му помогнем? — пита Барбара. — Той се движи ужасно бавно.

— Благословено да е доброто ти сърце — отвръща Таня. — Нека първо да паркирам и ако дотогава още не е стигнал до вратите, непременно ще му помогнем.

Тя паркира чуждата кола на едно свободно място и с облекчение изключва двигателя.

— Леле, само вижте опашките! — възкликва Дайна. — Тук сигурно са дошли един милиард души.

— Не са чак милиард — казва Таня, — но наистина е голяма навалица. Скоро ще отворят вратите. Ние сме на хубави места, така че не се безпокой.

— Мамо, ти нали взе билетите?

Таня демонстративно проверява в чантата си.

— Ето ги, мила.

— Може ли да си купим сувенири?

— По един на всяка и не по-скъпи от десет долара.

— Имам си пари, госпожо Робинсън — обажда се Бетси, когато слизат от тахото. Момичетата мъничко се стряскат при вида на растящата тълпа пред ЦКИ. Четирите се скупчват заедно и сенките им се сливат в тъмна локва на асфалта под силните лъчи на спускащото се към хоризонта слънце.

— Не се съмнявам, Бетс, но тези сувенири са от мен — казва Таня. — Чуйте ме сега, момичета. Искам да ми предадете парите и телефоните си. Толкова хора обикновено привличат джебчиите. Ще ви върна всичко, когато заемем местата си, но никакви обаждания или есемеси след започването на концерта — разбрахме ли се?

— Може ли първо да си направим снимки, госпожо Робинсън? — пита Хилда.

— Да. Всяка по една.

— По две — примолва се Барбара.

— Добре, по две. Обаче побързайте.

Те се снимат по два пъти и се разбират да си ги изпратят по-късно по имейла, така че всяка да има пълен комплект. Таня също прави няколко снимки на момичетата, които застават едно до друго и се прегръщат през раменете. Големи сладурани са.

— Хайде, дами, давайте парите и бръмчалките!

Момичетата й предават общо към трийсетина долара и четири мобилни телефона в ярки бонбонени цветове. Таня прибира всичко в дамската си чанта и заключва тахото на Джини Карвър с дистанционното. Ключалките прищракват — звук, който означава спокойствие и сигурност.

— Слушайте сега вие, шантави госпожици. Ще се държим за ръце, докато не намерим местата си, ясно?

— Да-а-а! — извикват момичетата и се улавят за ръце. Носят оформящи джинси и най-хубавите си маратонки. Всички са с тениски на „Раунд Хиър“, а Хилда е вързала опашката си с бяла копринена панделка, върху която с червени букви пише: „АЗ ОБИЧАМ КАМ“.

— Дошли сме тук да се забавляваме. Ще си изкараме страхотно, нали? Я да ви чуя как казвате да!

— ДА-А-А-А-А!

Доволна, Таня ги повежда към ЦКИ. Има доста да вървят по нагорещения асфалт, но никой не се оплаква. Таня се оглежда за плешивия мъж в инвалидната количка и го забелязва — отправил се е към опашката за хора с увреждания. Тя е далеч по-къса, но въпреки това е тъжно да видиш толкова много сакати. Тогава количките започват да се движат. Пропускат първо хората с увреждания и според Таня така е редно. Нека всички те или поне повечето се доберат до сектора си, преди да започне голямата блъсканица.

Когато се нареждат на най-късата опашка от здрави хора (която пак е страшно дълга), тя вижда как плешивият мъчително се изкачва по рампата и си мисли, че щеше да му е по-лесно, ако имаше моторизирана количка. Пита се чия снимка държи в скута си. На някой любим покойник ли? Сигурно.

„Горкичкият“ — помисля си отново и отправя благодарствена молитва към Бога, че двете й деца са живи и здрави.

— Мамо? — пита Барбара.

— Какво, мила?

— Ще си изкараме страхотно, нали?

Таня Робинсън стиска ръка на дъщеря си.

— Непременно.

Някакво момиче с чисто, сладко гласче запява „Целувки до полуда“:

Когато ме погледнеш — където и да си —

слънцето изгрява във твоите очи…

Когато ме докоснеш — дори и да боли —

Луната заслепяваш със твоите лъчи.

Други момичета също запяват:

Ласките ти нежни и невинни

пленяват ме със страшна сила…

завинаги ще те обичам —

до гроб във вярност ти се вричам…

Ще прогоня всякаква заблуда —

с целувки, сладки до полуда!

Скоро песента се понася в топлата вечер от стотици гърла. Таня с радост се присъединява към общия хор: научила е думите, защото през изминалите две седмици Барбара непрекъснато я пускаше в стаята си.

Спонтанно се навежда и целува дъщеря си по главата.

„Ще си изкараме страхотно.“