Стивън Кинг
Мистър Мерцедес (13)

12.

Докато Брейди лепи етикети с надпис „Намаление 50%“ на дискове със стари филми на Тарантино, а Фреди е в дома на възрастната Вера Уилкинс в Уест Сайд (естествено, клавиатурата на бабката е задръстена с трохи), Бил Ходжис, пътуващ по „Лоубрайър“, четирилентовия булевард, разполовяващ града, прави десен завой и вкарва колата в паркинга на италианския ресторант на Димазио. И без да владее дедуктивния метод на Шерлок Холмс, знае, че Пийт ще го изпревари. Паркира до невзрачен сив шевролет седан, на който все едно е написано: „Полицейски автомобил!“, и слиза от раздрънканата си тойота, сякаш провъзгласяваща: „Пенсиониран дъртак“. Докосва капака на шевролета. Топъл е. Пийт го е изпреварил само с няколко минути.

Спира за малко, за да се порадва на късното утро и на яркото слънце, под което сенките са някак неумолими, и се заглежда в естакадата на около пресечка от „Демазио“. Пространството под нея отдавна се е превърнало в сборище за разни банди и макар че сега е пусто (по обедно време младите обитатели на Лоутаун тъкмо са се излюпили от леглата и закусват), Ходжис знае, че ако отиде там, ще усети противната миризма на евтино вино, уиски и на повръщано и ще гази по парчета от счупени бутилки. Канавката встрани сигурно е пълна с кафяви аптекарски шишенца…

Вече не го засяга. Освен това в мрака под естакадата няма никого, а и Пийт го чака. Влиза в заведението и е поласкан от вниманието на Илейн, която приветливо му се усмихва и го поздравява по име, въпреки че не е идвал тук няколко месеца. Дори може би година. Разбира се, Пийт вече седи в едно сепаре — нищо чудно да е „опреснил паметта й“, както се изразяват адвокатите.

Той й махва и докато стигне до сепарето, бившият му партньор вече е станал и разперва ръце, за да го прегърне. След мечешката прегръдка двамата взаимно се потупват по гърбовете, спазвайки протоколния брой потупвания, и Пийт отбелязва, че старият му приятел изглежда чудесно.

— Чувал си за трите възрасти, нали? — подхвърля Ходжис.

Онзи поклаща глава и се ухилва.

— Младост, средна възраст и „изглеждаш страхотно“.

Пийт гръмко се засмива и пита дали Ходжис знае какво казва блондинката, когато отваря кутия с мюсли. След като получава отрицателен отговор, глуповато се ококорва и възкликва с тънко гласче:

— Ох, какви симпатични семенца за понички!

Ходжис също се засмива гръмогласно, както се очаква от него (въпреки че тъкмо този виц за блондинка не му се струва кой знае колко находчив), и след като приключват с любезностите, двамата се настаняват в сепарето. Веднага довтасва сервитьор (в „Демазио“ няма келнерки, клиентите се обслужват от възрастни мъже с бели престилки, завързани не на кръста, а на хилавите им гърди) и Пийт поръчва кана бира. „Бъд Лайт“, а не „Айвъри Спешъл“. След като им я донасят, налива на двамата и вдига чашата си:

— Наздраве за теб, Били, и за живота след приключване на трудовата кариера.

— Благодаря.

Чукат се и отпиват. Пийт пита какво прави Али, Ходжис го разпитва за сина му и за дъщеря му. Мимоходом споменават съпругите си — и двете бивши (сякаш да докажат един на друг и на себе си, че не се страхуват да говорят за тях), после ги елиминират от разговора. Поръчват си обяд и докато им го донесат, приключват обсъждането на двете внучета на Ходжис и на играта на „Индианците“ от Кливланд. Пийт си е избрал равиоли, Ходжис — спагети с чеснов сос — ястието, което винаги си поръчва тук.

След като омитат половината от порциите си (които са истински калорийни бомби), Хънтли изважда от вътрешния джоб на костюма си сгънат лист хартия и тържествено го слага до чинията на бившия си партньор.

— Това пък какво е? — пита Ходжис.

— Доказателство, че както обикновено интуицията ми действа безотказно. С теб не сме се виждали след кошмарната прощална вечер в „Рейнтрий“ (впрочем след онзи купон махмурлукът ме държа цели три дни) и сме се чували по телефона най-много два пъти, нали така? После изневиделица ме каниш на обяд. Изненадан ли съм? Не. Надушвам ли скрит мотив? Да. Е, да видим дали съм прав.

Ходжис свива рамене:

— Ами, не отричам, че съм любопитен. Въпреки поговорката, че който много знае, бързо остарява.

Посяга към сгънатия лист, обаче Пийт затиска с длан хартията:

— Чакай, чакай! Искам устно потвърждение. Не ми хитрей, Кърмит.

Ходжис въздиша и изброява на пръсти четири неща. Едва след това Хънтли побутва към него бележката. Бил я разгъва и прочита на глас:

— 1. Дейвис 2. Изнасилвач в парка 3. Заложни къщи 4. Убиеца с мерцедеса. — Преструва се на объркан и смутен и мърмори: — Хвана ме натясно, шерифе. Не се обяснявай, ако нямаш желание.

Пиийт казва (този път съвсем сериозно):

— Щях да съм безкрайно разочарован, ако след пенсионирането си престанал да се интересуваш от заплетени случаи. Право да ти кажа, малко се безпокоях за теб.

— Не искам да си пъхам носа във вашата работа — промърморва Ходжис и се постресва от умението си да изрича опашати лъжи.

— Носът ти се удължава, Пинокио.

— Не се шегувам. Интересно ми е само има ли някакво развитие по случая.

— На драго сърце ще те информирам. Да започнем с Доналд Дейвис. Предисторията ти е известна. Той се издъни във всичко, с което се захвана, последната му издънка е „Дейвис — класически автомобили“. Дотолкова е затънал в дългове, че спокойно може да се прекръсти на капитан Немо. И като капак издържа две-три хубавички котенца.

— Бяха три, когато сложих точка на службата си в полицията. — Ходжис отново се захваща с порцията паста. Не го интересуват нито Доналд Дейвис, нито изнасилвачът в градския парк, нито крадецът, който през последните четири години обира заложни къщи и магазини за спиртни напитки — те са само за камуфлаж. Обаче любопитството му надделява.

— На жена му й писва от дълговете и от любовниците му. Изчезва тъкмо когато подготвя документите за развод. Позната до болка история. Дейвис я обявява за изчезнала, в същия ден обявява и фалит. Обикаля телевизиите, дава интервюта и пролива крокодилски сълзи. Знаем, че я е убил, но без труп… — Хънтли свива рамене. — Самият ти присъства на срещите с Даяна Наркомана. — Говори за областната прокурорка.

— Още ли не сте я убедили да повдигне обвинение срещу него?

— Няма труп, няма обвинение. Колегите в Модесто знаеха, че Скот Питърсън е виновен, но му повдигнаха обвинение чак когато откриха телата на жена му и на детето му. Нали помниш този случай?

Разбира се, че го помни. Двамата често го обсъждаха, докато разследваха изчезването на Шийла Дейвис.

— Познай обаче какво се случи! Открихме следи от кръв във вилата им край езерото. — Пийт замълчава за по-голям ефект, после пуска другата бомба: — Кръвта е на Шийла.

Ходжис се привежда към него — внезапно храната е престанала да го интересува.

— Кога я открихте?

— Миналия месец.

— Защо не си ми казал?

— Ето, казвам ти сега. Преди не си ме питал. Криминалистите оглеждат всеки сантиметър във вилата и около нея. Разследването се води от полицията в окръг Виктория.

— Някой виждал ли го е наоколо преди изчезването на Шийла?

— О, да. Две хлапета. Той твърди, че ходил да бере гъби. Юъл Гибънс^[1] ряпа да яде, нали? Щом открият трупа (ако го открият), старият Дони Дейвис вече няма да чака да изминат седем години, след които може да поиска да обявят съпругата му за мъртва и да гушне застраховката. — Пийт широко се усмихва. — Представяш ли си колко време ще спести?

— Ами изнасилвачът в парка?

— Въпрос на време е да ни падне в ръчичките. Знаем, че е от бялата раса, че е двайсетина-трийсетгодишен, че не може да се насити на добре поддържаните лелки.

— Заложили сте му капани, нали? Защото той харесва топлото време.

— Точно така. И скоро ще го пипнем.

— Да се надяваме, че преди това няма да изнасили друга жена, надхвърлила петдесетте, която се прибира вкъщи след работа.

— Правим всичко възможно. — Пийт се пораздразва и доста неучтиво пропъжда с махване на ръка сервитьора, който идва да попита дали желаят още нещо.

— Знам, знам — бърза да го успокои Ходжис. — А крадецът от заложните къщи?

Хънтли широко се усмихва:

— Питаш за младия Арън Джеферсън, така ли?

— Моля?!

— Така се казва, въпреки че в гимназиалния футболен отбор се е подвизавал с името Уай Ей. Като Уай Ей Титъл^[2]. Бог знае защо се е кръстил така. Приятелката му, която е и майка на тригодишното му дете, сподели с нас, че той наричал прочутия футболист Уай Ей Цицъл. Попитах я дали е било на шега, а жената сви рамене — нямала представа.

Още една история, позната на Ходжис, и толкова стара, че все едно е от Библията (може би в Светото писание се споменава нещо подобно).

— Да видим дали ще позная — усмихва се той. — Има дванайсет успешни обира…

— Вече са четиринайсет. Свидетелите разправят, че размахвал рязаната си пушка си като Омар^[3] в „Подслушването“.

— … и винаги се измъква, защото има дяволски късмет. После обаче прави фаталната грешка да изневери на мацката си. За да му го върне, тя го издава на ченгетата.

С палеца и показалеца си Пийт изобразява пистолет и го насочва към предишния си партньор:

— Бум! Улучи право в целта. Следващия път, когато младият Арън реши да заплаши с пищова си собственик на заложна къща или касиерка в супермаркет, ние ще знаем предварително и тогава „Скъпи, скъпи, не се гръмвай“, както се казва в песента на Морисей.

— Защо ще чакате да предприеме нов удар?

— Защото Даяна Наркомана нареди така. Занасяш й пържола, а тя: „Сега ми я приготви и ако е препечена, ще ти я върна.“

— Така или иначе скоро ще го пипнете.

— Обзалагам се на комплект нови скъпи гуми, че до Деня на независимостта Уай Ей Цицъл ще е в ареста, а до Коледа ще е заключен в щатския затвор. С Дейвис и с изнасилвача няма да стане толкова бързо, но рано или късно и на тях ще щракнем белезниците. Искаш ли десерт?

— Не. Всъщност искам. — Ходжис се обръща към сервитьора: — Имате ли от шоколадовата торта с ром, която предлагахте преди време?

Келнерът явно се засяга на престиж и малко кисело отговаря:

— Разбира се, сър. Тук държим на традициите.

— Тогава ми донесете едно парче. И кафе. Пийт, а за теб?

— Благодаря, само ще допия бирата. — Хънтли си долива чашата и добавя: — Били, наистина ли искаш торта? Май си качил няколко килца от последния път, когато се видяхме.

Така си е. Откакто се пенсионира, Ходжис здраво си похапва, но само от два дни храната му се услажда.

— Мисля да се запиша в програмата на „Борци с килограмите“^[4].

Пийт кимва:

— Нима? Аз пък мисля да се замонаша.

— Майната ти. Нещо ново за Убиеца с мерцедеса?

— Още разпитваме съседите на Трилони — всъщност Изабел сега е там, — но ще бъда безкрайно учуден, ако тя или някой друг попадне на важна следа. Хората, с които Изи разговаря, вече са били разпитвани поне шест пъти. Онзи гад свива луксозното возило на Трилони, премазва хората, изчезва в гъстата мъгла, зарязва автомобила и… сякаш се изпарява. Хич не ми разправяй, че мосю Уай Ей Цицъл имал луд късмет — Мистър Мерцедес е човекът с дяволски късмет. Ако беше предприел набега си само час по-късно, около залата щеше да гъмжи от полицаи, следящи за съблюдаването на реда.

— Знам.

— Мислиш ли, че той е знаел, Били?

Ходжис поклаща глава, за да покаже, че не е сигурен. Ако с Мистър Мерцедес започнат да си говорят чрез онзи сайт, непременно ще го попита.

— Можеше извергът да загуби контрол над колата, когато е започнал да прегазва хората, и да катастрофира, но не се е случило. Както казва Изабел, „германската техника е най-добрата в света“. Можеше някой да скочи на капака и да му попречи да вижда накъде кара, обаче и това не се е случило. Някое от металните колчета, на които е била опъната жълтата лента, можеше да отскочи под мерцедеса и да повреди шасито, но, както знаеш, това също не е станало. Да не говорим, че никой не е видял убиеца, когато е слязъл от колата и си е свалил маската.

— В пет и двайсет сутринта повечето хора още спят — отбелязва Ходжис, — а този район е безлюден дори посред бял ден.

— Заради кризата — кисело процежда Пийт. — Да, да, имаш право. Може би половината от хората, които навремето са работили в онези складове, са чакали временната трудова борса да отвори врати. Каква ирония, нали?

— Значи нямате нищо засега.

— В задънена улица сме.

Сервитьорът донася парчето торта. Ходжис доволно кима — сладкишът мирише съблазнително, а вкусът е божествен. Пийт изчаква келнерът да се отдалечи и се привежда над масата:

— Знаеш ли от какво се страхувам най-много? Че онзи ще го направи отново. Че откъм езерото отново ще дойде гъста мъгла и онзи пак ще го направи.

„Твърди, че няма желание — мисли си Ходжис и си взема още едно парченце от тортата. — Не изпитвал никакво желание да повтори. Това изживяване щяло да му държи влага за цял живот.“

— Ще направи същото или нещо друго — промърморва.

— През март се скарахме с дъщеря ми — прекъсва го Хънтли. — Всъщност „скарахме“ е меко казано, направо бяхме на нож. Следващия месец не я видях нито веднъж. Пропусна почивните дни, през които обикновено ме посещава.

— Така ли?

— Да. Искаше да гледа някакво състезание на мажоретки, в което участваха момичета от всички училища в щата. Нали си спомняш, че Канди открай време е луда по мажоретките?

— Да — излъгва Ходжис.

— На четири-пет годинки й бяхме купили къса плисирана поличка и тя отказваше да я свали дори когато си лягаше. Та както ти казах, умираше да гледа това състезание. Майките на две съученички обещаха да заведат момичетата, обаче аз отказах на Канди. Знаеш ли защо, Бил?

„Естествено, че знам“ — казва си Ходжис.

— Защото състезанието щеше да е в Общинския център. Представях си как хиляда пубертетки с майките си се тълпят пред залата и чакат вратите да се отворят; ще е привечер вместо призори, но знаеш, че и по това време мъглата се стеле откъм езерото. Представях си как онзи гад ги прегазва с друг откраднат мерцедес (или с хамър) и как хлапачките и майките им, парализирани от ужас, като стреснати сърни се взират в ярките фарове. Затова не разреших на Канди да отиде. Да беше чул как ми се разкрещя, Били, но бях неумолим. После не ми говори цял месец и вероятно нямаше да ми продума, докато съм жив, ако Морийн не я беше завела. „Мо, забранявам! Да не си посмяла“ — казах й, а тя ми се озъби: „Ей затова се разведох с теб — писна ми от «Забранявам!» и «Да не си посмяла!»“ Разбира се, лошите ми предчувствия не се оправдаха. — Пийт допива бирата си и се привежда към бившия си колега: — Моля се да съм с много колеги, когато го хванем. Пипна ли го сам, ще го убия, задето ме скара с дъщеря ми.

— Тогава защо искаш да си с много хора?

Хънтли се замисля, после се поусмихва:

— Имаш право.

— И още нещо: понякога питаш ли се за госпожа Трилони? — подхвърля Ходжис, сякаш внезапно се е сетил за Оливия, въпреки че много често мисли за нея, откакто получи анонимното писмо. Всъщност мисли за нея още преди писмото. Дори няколко пъти я сънува през мъглявия период на отчаяние и депресия след пенсионирането си. Не е забравил печалното й изражение: „Никой не ме обича, целият свят е против мен.“ Беше фрашкана с пари, а не си даваше сметка за преимуществата на живота си, най-голямото от които беше да не зависи от заплата и от работодатели. Изминали бяха много години, откакто се е чудела как да си покрие задълженията или как да се скрие от кредиторите. Въпреки охолния си живот тя беше олицетворение на черногледство и непрекъснато се оплакваше или от фризьорката си, или от продавачките в магазините, или от поведението на разни чиновници и на други хора, принадлежащи към обслужващия персонал. Госпожа Оливия Трилони с неизменните рокли с деколтета лодки, които се килваха ту дясно на борд, ту наляво. Госпожа Трилони, чиито воднисти очи създаваха впечатлението, че тя всеки момент ще се разридае. Никой не я харесваше, включително детектив първа степен Кърмит Уилям Ходжис. Никой не се изненада от самоубийството й, включително гореспоменатият детектив Ходжис. Смъртта на осем души и осакатяването на много повече хора е непосилен товар за съвестта на всекиго.

— Какво за нея?

— Ами… дали все пак е казала истината. За ключа.

Пийт повдига вежди:

— Смятала е, че казва истината. И двамата с теб го знаем. До такава степен си го беше внушила, че би издържала теста с детектора на лъжата.

Вярно е — Оливия Трилони не ги изненада; бяха виждали и други като нея. Рецидивистите се държаха гузно дори когато не бяха извършили престъплението, в което ги обвиняваха, защото си знаеха, че все за нещо са виновни. Порядъчните граждани пък отказваха да повярват във вината си и когато ги разпитваха, преди да им повдигнат обвинение, казваха: „Реших, че съм прегазил куче“, каквото и да бяха видели в огледалцето за обратно виждане след ужасяващото двойно тупване, продължаваха да упорстват: „Нищо и никакво улично куче.“

— И все пак не съм съвсем сигурен… — промърморва Ходжис, надявайки се да не изглежда прекалено настоятелен.

— Стига, Бил. Видя същото, което видях и аз, а когато решиш да си опресниш паметта, заповядай в участъка и разгледай снимките.

— Може и да го направя.

Началните акорди на „Нощ на голия връх“^[5] прозвучават от джоба на спортното сако на Хънтли, купено от магазин за конфекция. Той изважда мобилния си телефон, поглежда екранчето и казва:

— Извинявай, трябва да се обадя.

Ходжис махва с ръка, сякаш казва: „То се знае.“

Пийт се заслушва, ококорва се и става толкова рязко, че столът му за малко не се прекатурва.

— Какво?!

Другите хора в ресторанта престават да се хранят и се оглеждат. Ходжис любопитно наблюдава случващото се.

— Да… да! Идвам веднага. Моля? Да, добре. Не чакайте, тръгвайте незабавно! — Затваря капачето на телефона и отново сяда. Сияе като коледна елха и в този момент Ходжис ужасно му завижда. — Ще взема да обядвам по-често с теб, Били. Открай време си моят талисман. Разговаряме за нещо и то се случва.

— Какво по-точно? — пита Ходжис и си казва: „Мистър Мерцедес! — Следващата му мисъл е нелепа и печална: — Аз трябваше да го хвана!“

— Беше Изи. Току-що разговаряла по телефона с полковник от щатската полиция в окръг Виктория. Преди около час ловен пазач забелязал купчина кости в открита мина за добив на чакъл, намираща се на около три километра от крайезерната вила на Дони Дейвис. И знаеш ли какво? По костите още имало останки от плат.

Той победоносно вдига ръка и бившият му партньор плясва дланта си в неговата. Пийт прибира телефона в джоба си и си изважда портфейла, но Ходжис поклаща глава (не се залъгва относно усещането си: чувства облекчение. Неописуемо облекчение).

— Прибери си парите, аз черпя. Изабел ще те чака там, нали?

— Да.

— Тогава тръгвай.

— Добре. Благодаря за обяда.

— Момент — има ли нещо ново за Магистралния Джо?

— Случаят вече се разследва от щатската полиция — обяснява Пийт. — И от ФБР. Да им е честит. Едно птиченце ми каза, че са ударили на камък. Надяват се Джо пак да го направи и ако извадят късмет, да го пипнат.

— Той си поглежда часовника.

— Тръгвай! — подканя го Ходжис.

Хънтли тръгва към вратата, спира, връща се до масата и млясва по челото бившия си партньор:

— Щастлив съм, че се видяхме, миличък.

— Разкарай се, бе! Хората ще ни помислят за влюбени.

Пийт широко се усмихва и се изнизва, а Ходжис се сеща как понякога двамата наричаха себе си Небесни хрътки^[6], и се пита дали не е загубил острото си обоняние.