Стивън Кинг
Мистър Мерцедес (122)

18.

Същия следобед, в три без четвърт, Брейди излиза от стаята си в „Мотел 6“, за да глътне свеж въздух, и забелязва ресторант „Кукуригу“ от другата страна на шосето. Пресича и поръчва последното си ядене: „Кудкудякаща вкуснотия“ със сос и зелева салата. Ресторантът практически е празен и той занася таблата си до прозореца, за да се порадва на слънцето. Скоро ще се лиши от това елементарно удоволствие, така че по-добре да му се наслади, докато още има възможност.

Храни се бавно, спомняйки си колко пъти е носил вкъщи обяд от „Кукуригу“ и как майка му винаги си избираше „Кудкудякаща вкуснотия“ с голяма порция зелева салата. По инерция е поръчал любимото й ястие. Споменът извиква сълзи, които Брейди попива с хартиена салфетка. Клетата маминка!

Слънчевата светлина е прекрасна, но благата й са ефимерни. Той обмисля по-солидните предимства на тъмнината. Повече няма да слуша лесбо-феминисткото дрънкане на Фреди Линклатър. Повече няма да слуша обясненията на Тоунс Фробишър как не можел да ходи по адреси заради ОТГОВОРНОСТТА СИ КЪМ МАГАЗИНА, докато причината е, че няма да познае кога харддискът се е скапал, даже ако го ухапе за пишката. Повече няма да усеща как през август бъбреците му измръзват от включените на пълна мощ хладилници, докато кръстосва с фургончето „Хапни сладко“. Повече няма да удря по таблото на субаруто, когато радиото изгуби сигнала. Повече няма да мисли за дантелените гащички на майка си и за нейните дълги-предълги бедра. Повече няма да се вбесява, че го пренебрегват и не го уважават. Повече няма да го боли главата. Повече няма да го измъчват безсънни нощи, защото след днешния ден всичко ще е един непрекъснат сън.

Без сънища.

След като се нахранва (изяжда всичко до последната хапка), Брейди раздига масата си — даже попива петно от соса с една салфетка и изхвърля боклука от подноса в контейнера. Момичето зад щанда го пита дали му е харесало. Той отговаря положително, чудейки се каква част от пилето, соса, хляба и зелето ще се преработят, преди експлозията да разпори корема му и да разпръсне съдържанието му навън.

„Ще има да ме помнят — мисли си, докато стои край шосето и чака пролука в трафика, за да пресече. — Ще поставя рекорд по брой жертви. Ще вляза в историята.“ Сега се радва, че не е убил дъртофелника. Ходжис трябва да стане свидетел на предстоящия му триумф. Нека запомни. Нека живее в кошмар.

В мотела Брейди поглежда инвалидната количка и натъпканата с експлозиви торбичка за урина върху натъпканата с експлозиви възглавничка с надпис „ГЪЗОПАРКИНГ“. Иска му се да пристигне в ЦКИ по-отрано (не твърде рано — достатъчно изпъква с това, че е от мъжки пол и че не е на тринайсет), но все още разполага с малко време. Бягайки от къщи, грабна лаптопа — просто така, без конкретна причина, и стори добре. Отваря го, включва се към безжичната мрежа на мотела и влиза в „Синия чадър на Деби“. Оставя последно съобщение — в известен смисъл застраховка.

След като свършва и тази работа, отива на паркинга при летището и взима субаруто си.