Стивън Кинг
Мистър Мерцедес (121)

17.

Когато се връща обратно, Холи вече не е в кухнята, но гласът й се чува. Холи Мрънкалото, изглежда, се е превърнала в Холи Пътуващия проповедник. Тя определено говори с онази ритмичност, с която обикновено се възхвалява Божието всемогъщество.

— Аз съм с господин Ходжис и с неговия приятел Джером — нарежда тя. — Те са ми приятели, мамо. Тримата обядвахме заедно. Сега разглеждаме забележителности, а по-късно ще седнем някъде на вечеря. Приказваме си за Джейни. Мога да правя каквото си искам.

Въпреки сложното положение и нестихващата болка по Джейни Ходжис се радва, че Холи отстоява себе си пред леля Шарлот. Не е сигурен дали се случва за пръв път, но, за Бога, нищо чудно да е така.

— Кой на кого се обади? — пита той Джером, кимайки по посока на гласа.

— Холи се обади, само че по мое предложение. Беше изключила мобилния си, за да се скрие от майка си. Не искаше да й позвъни, докато не я предупредих, че майка й може да се обади в полицията.

— И какво, като съм я взела? — продължава Холи. — Колата беше на Оливия, значи не съм я откраднала. Ще се върна довечера, мамо. Дотогава ме остави на мира!

Връща се в кухнята зачервена, непокорна, подмладена и просто разхубавена.

— Супер си, Холи! — Джером вдига ръка, но тя не я шляпва. Святкащите й очи не се откъсват от Ходжис.

— Ако се обадите на колегите си и аз загазя, няма страшно. Но освен ако вече не сте се обадили, не бива да го правите. Те не могат да го намерят. Ние можем. Знам, че ще го намерим.

Ходжис осъзнава, че ако на земята има човек, за когото залавянето на Мистър Мерцедес е по-важно, отколкото за него, това е Холи Гибни. Може би за пръв път в живота си тя върши нещо значимо. И то не сама, а с хора, които я обичат и уважават.

— Ще продължа с издирването. Главно защото днес колегите ми са заети с друга работа. По ирония те смятат, че случилото се е пряко свързано с мен.

— За какво говориш? — пита Джером.

Ходжис поглежда часовника си, който показва два и двайсет. Достатъчно се заседяха тук.

— Да се върнем у нас. Ще ви разкажа по пътя, след което можем още веднъж да обсъдим всичко. Ако не стигнем до някакво решение, ще позвъня отново на партньора си. Не бива да допуснем още едно шоу на ужасите.

А натам е тръгнало — личи си, че спътниците му също го осъзнават.

— Отидох в онова кабинетче до дневната, за да се обадя на майка — казва Холи. — Госпожа Хартсфийлд има лаптоп. Ако ще отиваме у вас, искам да го взема.

— За какво ти е?

— Може би ще успея да науча как да проникна в компютрите му. Възможно е да е записала комбинацията за достъп от клавиатурата или гласовата команда.

— Холи, това не ми изглежда вероятно. Психически болните като Брейди си служат с какви ли не хитрости, за да се прикриват.

— Ясно ми е — отговаря Холи. — На мен ли не ми е ясно? Защото аз съм психически болна и се опитвам да го скрия.

— Ей, Холи, не така! — Джером се опитва да вземе ръката й. Тя се дръпва и изважда цигарите от джоба си.

— Знам, че съм болна. Майка ми също го знае и затова не ме изпуска от очи. Постоянно ми се вре. Защото иска да ме предпази. С госпожа Хартсфийлд е било същото. В крайна сметка той й е бил син.

— Ако се вярва на онази Линклатър от „Дискаунт Електроникс“ — казва Ходжис, — госпожа Хартсфийлд редовно е посягала към чашката.

— Можела е постоянно да пие и да съобразява нормално — възразява Холи. — Имате ли по-добра идея?

Ходжис се предава:

— Добре, взимай лаптопа. Какво пък толкова.

— Не сега — отсича Холи. — След пет минути. Ще ми се да изпуша една цигара. Ще изляза на площадката.

Тя излиза. Сяда. Запалва.

— Откога стана такъв инат, Холи? — провиква се през мрежестата врата Ходжис.

Тя отговаря, без да се обръща:

— Откакто видях останките от братовчедка ми да горят на асфалта.