Стивън Кинг
Мистър Мерцедес (12)

11.

На другата сутрин Фреди Линклатър седи на края на товарителната рампа и пуши цигара „Марлборо“. Сложила е до себе си прилежно сгънатото си сако, което носи на работа в „Дискаунт Електроникс“, а върху него е шапката й с фирменото лого. Разказва за някакъв религиозен маниак, който я тормозел. Хората много често я притесняват и тормозят и в почивката тя споделя с Брейди несгодите си. Разказва му всичко от игла до конец, защото той умее да изслушва:

— И тоя ми вика, че всички хомосексуалисти ще отидат в ада, и ми дава да прочета някаква книжка, дето обяснявала нещата кратко и ясно. Взимам я аз и какво да видя? На корицата — двама сладури с тесни ханшове и по анцузи (честен кръст!), които се държат за ръце и зяпат пещера, изпълнена с пламъци. Плюс Сатаната. С вила в ръката! Не те будалкам, пич, хич даже. Шашнах се, обаче си викам: „Дай да си побъбря с младежа.“ Щото бях останала с впечатлението, че му се иска да си поговорим. Затуй му викам: „Виж сега, зарежи тая книга на Лебит или както там се казва и прочети барем няколко научни статии. Гейовете са си такива по рождение, ясно?“ А той: „Не е вярно! Хомосексуализмът е заучено поведение и е обратим.“ Представяш ли си? Рекох си, че ме взема за канарче, обаче не му се озъбих, а му казах: „Погледни ме, пич, хубавичко ме разгледай. Да не ти пука — огледай ме от главата до петите. Какво виждаш?“ И преди да изръси някоя друга глупост, добавих: „Виждаш мъж, ето какво виждаш. Само че Господ се е поразсеял, преди да ми сложи питка, и ме е подминал.“ А оня ми вика…

Брейди я слуша с половин ухо, докато тя стига до книгата на Лебит (ясно му е, че става въпрос за Книгата на Левит, обаче не си прави труда да я поправи), после „изключва“ слуха си за дърдоренето й и само от време на време промърморва „Аха“. Монологът й не го дразни, дори му действа успокояващо като парчетата на „Ел Си Ди Саундсистъм“, които понякога слуша на айпода си, преди да заспи. Фреди Линклатър е прекалено висока за жена (над метър и деветдесет), а в думите й има резон: прилича на момиче колкото Брейди Хартсфийлд прилича на Вин Дизел. Носи прави джинси „Ливайс“ и бяла тениска, под която не изпъкват цици, защото тя е плоска като дъска. Тъмнорусата й коса е подстригана почти по войнишки. Няма нито обици, нито грим. Навярно си мисли, че „Макс Фактор“ е телевизионно състезание за млади певци.

Той машинално повтаря „Да… ъхъ… и точно така“, докато си мисли дали дъртото ченге е разбрало нещо от писмото му и дали ще се опита да се свърже с него на сайта „Под синия чадър“. Дава си сметка, че с писмото пое риск, обаче не много голям. Съчини го в стил, който е коренно различен от неговия. Шансът дъртакът да научи нещо изобличаващо е минимален, дори несъществуващ.

„Под синия чадър на Деби“ представлява малко по-голям риск, но шишкавото ченге горчиво се лъже, ако си въобразява, че ще може да го проследи чрез сайта. Сървърите на „Деби“ са в Източна Европа, където поверителността на информацията е като чистотата в Америка — свещена.

— А оня ми вика — честен кръст, братче! — вика ми: „В нашата църква има много млади християнки, които ще ти покажат как да се разкрасиш, и ако си пуснеш дълга коса, ще станеш много привлекателна.“ Представяш ли си какво нахалство?! Затуй го срязах: „И на тебе, ако ти направят липосмукция, ще станеш привлекателен. Пък ако се избараш с кожено якенце и гердан с шипове, като нищо ще ти излезе късметът с някое готино гадже. Ще го заведеш да хапне в «Златния корал», може и на концерт на блусарите от «Тауър ъф Пауър».“ Леле, как се вбеси! Чак засъска: „Ако ще ме обиждаш…“

Така или иначе, ако дъртото ченге иска да проследи сайта, трябва да предаде писмото на компютърджиите от специализирания полицейски отдел, което надали ще направи. Най-малкото не веднага. Защото му е писнало да бездейства и по цял ден да се блещи в телевизора, който е единствената му компания. Всъщност не — компания му прави и револверът, който държи на масичката до поредната кутийка с бира и списанията. Не може да го забрави. Брейди не го е виждал да захапва дулото, обаче няколко пъти го зърна да милва оръжието. Сияещите от щастие хора^[1] не държат на скута си револвери.

— Затуй му рекох: „Я не се коркай. Ясни са ми хубостниците като тебе — побесняват, като някой им отрече идеите.“ Забелязал ли си как беснеят тия прекалени светци?

Брейди не е забелязвал, но кима утвърдително.

— Тоя обаче си взе бележка и ме чу. Чак да не повярваш. Накрая даже отидохме на кафе в сладкарницата на Хосени. Където — чак да не повярваш! — проведохме нещо като дио… лог. Хич нямам надежди за човеците, но чат-пат…

Брейди е сигурен, че писмото му най-малко ще нахъса дъртака. Ходжис не е тъп (иначе нямаше да получи толкова награди и похвали) и ще вдене, че анонимният автор завоалирано го подтиква да се самоубие като госпожа Трилони. Завоалирано ли? Не съвсем. Ченгето ще се амбицира… поне за известно време. След като обаче удари на камък, неуспехът ще го вбеси още повече. И ако се хване на въдицата със „Синия чадър“, ще удари часът на Брейди.

Нещастникът си въобразява, че ако го накара да говори, ще го предизвика и ще го вкара в капана. Само че надали е чел Ницше; Брейди е готов да се обзаложи, че онзи си пада по романите на Джон Гришам. Ако изобщо чете художествена литература де. „Когато надникнеш в бездната, бездната също надниква в теб.“ Аз съм бездната, старче. Аз!

Разбира се, отстраняването на ченгето е по-голямо предизвикателство, отколкото елиминирането на разяжданата от угризения Оливия Трилони… но той няма да забрави каква невероятна тръпка изпита, като я накара да си посегне на живота, и няма търпение да опита отново. В известно отношение беше още по-вълнуващо, отколкото да направи на пихтия ония леваци, чакащи за работа пред Общинския център. Защото изискваше ум, отдаденост и планиране. А помощта от ченгетата беше неочаквана премия. Дали са се досетили, че неверните им предположения отчасти са довели до самоубийството на милата Ливи? Хънтли сто на сто не се е усетил — подобна възможност никога не би хрумнала на този сухар с паниран мозък. Обаче Ходжис… Той може би се е усъмнил. Може би няколко мишлета вече гризат жиците в ума му на опитно ченге. Дано е така, а пък ако не е, Брейди ще му го каже. В сайта „Синия чадър“. Така или иначе играта се ръководи само и единствено от Брейди Хартсфийлд. Няма две мнения по този въпрос. При акцията в Общинския център действа, образно казано, с ковашки чук. При госпожа Оливия Трилони използва скалпел.

— Абе, ти слушаш ли ме? — озъбва се Фреди.

Той се усмихва:

— Май се отплеснах за малко.

Никога не лъжи, когато можеш да си откровен. Истината невинаги е най-безопасният изход, но в повечето случаи е така. Как ли ще реагира приятелката му, ако й каже, че е Убиеца с мерцедеса? Или ако изтърси: „Фреди, в мазето държа близо пет кила самоделен пластичен експлозив.“

Тя се взира в него, сякаш чете мислите му, и за миг го жегва безпокойство. После му казва:

— Много се трепеш, пич. Хич не е лесно да бачкаш на две места. Ще се скапеш.

— Искам да се върна в колежа и за таксата разчитам само на себе си. А и за мама трябва да се грижа…

— Мама — пияна-заляна. Опустошителка на евтино вино.

Брейди отново се усмихва:

— По-скоро е опустошителка на водка.

— Покани ме на гости — предлага Фреди. — Ще я заведа на сбирка на шибаните Анонимни алкохолици, ако ще и насила.

— Безсмислено е. Сещаш ли се какво е казала Дороти Паркър^[2]? „Можеш да заведеш коня на водопой, но не и да го накараш да пие. Можеш да приобщиш уличницата към културата, но не и да я накараш да мисли.“

Фреди се позамисля, после отмята глава и се разсмива (гласът й е предрезгавял от цигарите „Марлборо“):

— Представа си нямам коя е тая Дороти Паркър, ама това ще го запомня. — Престава да се смее и добавя:

— Виж, не се бъзикам: защо не помолиш Фробишър за повече работа? Другото ти занимание е губене на време.

— Ще ти обясня защо не моли Фробишър за повече работа. — Антъни Фробишър незабелязано е излязъл на товарната рампа и е застанал до тях. Млад е и носи очила — типичен сухар, който почти денонощно кисне пред компютъра. Прилича на повечето служители в „Дискаунт Електроникс“. Брейди също е млад, но изглежда много по-добре от Тоунс Фробишър. Което не означава, че е красавец, обаче на него не му пука. Даже е по-добре, защото предпочита да не се набива на очи.

— Я сподели с нас. — Фреди смачква фаса си в рампата. Отвъд паркинга за зареждане на магазина, намиращ се в южното крило на търговския център „Бърч Хил“, са паркирани колите (предимно стара таратайки) на служителите и три яркозелени фолксвагена „костенурка“. Тях ги мият редовно и предните им стъкла блестят под яркото слънце. От двете страни на всеки е написано с големи сини букви: „ПРОБЛЕМ С КОМПЮТЪРА? ПОВИКАЙ КИБЕРПАТРУЛА НА ДИСКАУНТ ЕЛЕКТРОНИКС!“

— „Съркит Сити“ фалира, „Бест Бай“ едва се крепи — обяснява Фробишър с тона на учител, говорещ пред класа. — „Дискаунт Електроникс“ също е пред последно издихание като още няколко дейности, берящи душа вследствие на компютърната революция: издаването на вестници и на книги, магазините за плочи и дискове, пощенските услуги. Изредих само няколко от дългия списък.

— Магазини за плочи? — Франки запалва поредната цигара. — Имат ли надгробни?

— Ех, че духовито — мърмори Фробишър. — Един приятел твърди, че лесбийките нямат чувство за хумор, обаче…

— Имаш приятели? — възкликва Франки. — Не думай!

— … обаче ти си живото доказателство, че приятелят ми греши. Не ви давам повече работа, защото фирмата се държи само на продажбите на компютри, и то предимно на евтини, произведени в Китай или във Филипините. Болшинството клиенти вече не искат нашата стока.

„Само Тоунс Фробишър може да използва дума като болшинство“ — казва си Брейди, а шефът му добавя:

— Отчасти защото настъпи технологичната революция, но и защото…

Фреди и Брейди едновременно произнасят напевно:

— Барак Обама е най-голямата грешка, допусната от населението на тази страна!

Фробишър прави кисела физиономия и няколко секунди се взира в тях, после кисело процежда:

— Е, поне слушате какво говоря. Брейди, ти напускаш работа в два, нали така?

— Да. Смяната ми на другото място започва в три.

Тоунс бърчи прекалено големия израстък по средата на лицето си, минаващ за нос, за да покаже какво мисли за другата работа на подчинения си:

— Дали ми се причу, или е вярно? Наистина ли искаш да се върнеш в колежа?

Брейди не отговаря, защото каквото и да каже, може да сгреши. Антъни (Тоунс) Фробишър не бива да разбере, че Брейди го мрази. Мрази го в червата! Мрази всички, включително алкохолизираната си майка, само че тъкмо сега никой не бива да знае, както се казва в онази стара кънтрипесен.

— На двайсет и осем си, Брейди — достатъчно възрастен, за да притежаваш шофьорска книжка и да не зависиш от никого, когато ти трябва кола (което е чудесно), но прекалено възрастен за студент по електроинженерство. Или по компютърно програмиране.

— Не се дръж като задник! — срязва го Фреди.

— Ако задник е всеки, който е откровен и казва истината, значи съм задник.

— Да, бе. Ще пишат за теб в учебниците по история. Откровеният Тоунс 3 — ама това след Тоунс няма да е тройка, а буквата З, тоест задник.

— Не възразявам против малко откровеност — промърморва Брейди.

— Чудесно. Продължавай да не възразяваш, докато описваш дивидитата и им лепиш етикети с новите цени. Започни веднага.

Брейди покорно кима, става и изтупва праха от панталона си. Разпродажбата с петдесет на сто намаление в „Дискаунт Електроникс“ започва следващата седмица: големите клечки от Ню Джърси са наредили от януари 2011 да се прекрати продажбата на дивидита — до скоро доста доходоносен бизнес, погубен от „Нетфикс“ и от „Редбокс“. Както вървят нещата, скоро в магазина ще има само настолни компютри (произведени в Китай и във Филипините) и телевизори с плосък екран, каквито в условията на задълбочаваща се икономическа криза малцина могат да си позволят.

Фробишър се обръща към Фреди и й подава фактура:

— А ти отиваш на адрес. Образът на телевизора на някаква бабка бил замръзнал. Цитирам я дословно.

— Слушам, mon capitain. Живея, за да ви служа. — Тя става, козирува и взема розовия лист хартия.

— Загащи си тениската, ако обичаш. Сложи си шапката, за да не изплашиш клиентката с шантавата си подстрижка. Не карай като луда. Още една глоба за превишена скорост и ще кажеш сбогом на „Киберпатрула“. И преди да тръгнеш, си събери фасовете. — Връща се в магазина, без да изчака тя да му върне топката.

— Лепене на етикети за теб, за мен — дъртофелница, задръстила компютъра си с трохи от солети. — Фреди скача от рампата, слага си шапката с козирката назад и тръгва към фолксвагена, без да си направи труда да си събере фасовете. За миг се спира, обръща се към Брейди, слага ръце на кръста си и добавя: — Друг живот си представях, когато бях в пети клас.

— И аз — тихо казва той. Проследява с поглед автомобила й, когато тя потегля на поредната мисия за спасяване на старица, която вероятно откача, защото не може да свали от интернет рецептата за любимия си пай, имитиращ ябълков сладкиш. Този път се пита как ще реагира Фреди, ако й разкаже какво е било неговото детство. Когато уби брат си. А майка му прикри престъплението. Естествено.

Нали идеята беше нейна?