Стивън Кинг
Мистър Мерцедес (117)

13.

Ходжис влиза в кухнята на семейство Хартсфийлд. Веднага усеща миризмата. Слаба, но натрапчива. С мобилния в едната ръка и с револвера на баща си в другата проследява миризмата до дневната — стаята е празна, въпреки че дистанционното за телевизора и каталозите върху масичката го навеждат на мисълта, че госпожа Хартсфийлд обича да си почива на дивана, — и след това до горния етаж. Миризмата се усилва с всяка крачка. Все още не е воня, но натам отива.

Горе има коридорче с една врата вдясно и две вляво. Първо проверява стаята вдясно. Това е стая за гости, където отдавна не е имало гости. Стерилна е като операционна.

Рапортува на Джером, преди да отвори първата врата вляво. Оттук се разнася миризмата. Той дълбоко си поема въздух и влиза, залягайки — веднага се уверява, че зад вратата няма никого. Отваря дрешника и разбутва дрехите. Никого.

— Джером? Докладвам.

— Там има ли някой?

Ами… горе-долу. Ясно е какво се очертава под кувертюрата на двойното легло.

— Чакай малко.

Поглежда под леглото и не вижда друго освен пантофи, розови гуменки, едно късо бяло чорапче и няколко валма прах и косми. Отмята кувертюрата и се изправя пред майката на Брейди Хартсфийлд. Кожата й е восъчнобледа с лек зеленикав оттенък. Устата й зее. Очите й, сиво-кафяви и оцъклени, са изпъкнали в орбитите. Ходжис вдига ръката й, лекичко я сгъва, пуска я. Трупното вкочанясване вече е преминало.

— Слушай, Джером. Намерих госпожа Хартсфийлд. Мъртва е.

— О, Боже мой! — Гласът на Джером, непривичен за юноша, секва на последната дума. — Какво ще…

— Чакай малко.

— Вече ми го каза.

Ходжис оставя телефона си на нощното шкафче и дръпва кувертюрата до долу. Госпожа Хартсфийлд е по синя копринена пижама. Горнището е изцапано с повръщано и малко кръв, но липсват дупки от куршуми или прорезни рани. Лицето й е подуто, обаче по шията й няма белези от удушаване или синини. Подуването се дължи единствено на трупно разлагане. Дръпва горнището на пижамата, за да разгледа корема й. Подобно на лицето й, той е леко подут, но Ходжис се обзалага, че това са газове. Навежда се, поглежда в устата й и констатира каквото е очаквал: съсирване върху езика и между венците и бузите. Предполага, че се е напила, повърнала е последното си ядене и си е отишла от този свят като рокзвезда. Кръвта може да е от гърлото й. Или от обострена стомашна язва.

Вдига телефона и казва:

— Възможно е да я е отровил, но по-вероятно тя сама да го е направила.

— Алкохол?

— Не е изключено. Без аутопсия няма как да научим.

— Какво да правим?

— Стойте си на задниците.

— Няма ли да позвъним в полицията?

— Още е рано.

— Холи иска да говори с теб.

Мълчание, след това звънкият глас на Холи се чува съвсем ясно. Струва му се спокойна. По-спокойна от Джером.

— Името е Дебора Хартсфийлд. „Дебора“, не „Дебра“.

— Браво. Дай телефона на Джером.

— Дано знаеш какво вършиш — чува Ходжис секунда по-късно.

„Не зная — мисли си той, докато проверява банята. — Полудял съм и единственият начин да си върна разума, е като се откажа от тази битка. Ти знаеш.“

Сеща се как Джейни му подари филцовата шапка — шикозна, каквато приляга на частен детектив, — и разбира, че не може да се откаже. Няма да се откаже.

Банята е почистена… почти изцяло. В умивалника има малко косми. Ходжис ги вижда, но не им обръща внимание. Размишлява върху съществената разлика между смъртта при нещастен случай и убийството. Лошо, ако е второто — много често убийството на близки родственици означава, че лудият е навлязъл във финалната фаза, когато започва да избива всичко живо наред. Ако е било нещастен случай или самоубийство, значи още има време. Възможно е Брейди да се укрива някъде и да планира следващия си ход.

„В общи линии и аз правя същото“ — помисля си Ходжис.

Последна е спалнята на Брейди. Леглото е разхвърляно. Писалището е затрупано с книги, предимно научна фантастика. На стената е окачен плакат от „Терминатор“ — Шварценегер с черни очила и огромно футуристично оръжие.

„Ще се върна“ — прочутата реплика от филма.

— Джером? Докладвам.

— Дядката отсреща продължава да ни шпионира. Холи е на мнение, че трябва да влезем.

— Още не.

— Кога?

— Като се уверя, че навсякъде е чисто.

Брейди си има самостоятелна баня. Подредена е като войнишко шкафче преди проверка. Ходжис й хвърля един поглед, след което слиза на долния етаж. До дневната има малка ниша с бюро и стол. На бюрото е оставен лаптоп. Върху облегалката на стола е окачена дамска чанта. На стената виси голяма снимка на жената горе с Брейди Хартсфийлд като юноша. Прегръщат се на някакъв плаж, лицата им се допират. Ослепителните им усмивки са съвсем еднакви. Сякаш са гаджета, а не майка и син.

Ходжис гледа като омагьосан Мистър Мерцедес в дните на неговата невинност. Нищо в изражението му не загатва за патологични черти в характера, но това е правилото. Майка и син слабо си приличат — най-вече по формата на носа и цвета на косата. Магнетична жена, кажи-речи красавица, но е уверен, че бащата на Брейди не е бил хубавец. Момчето на снимката изглежда… обикновено. Дете, което ще подминеш на улицата, без да го погледнеш.

„Вероятно така иска — мисли си Ходжис. — Невидимия.“

Връща се в кухнята и този път забелязва една врата до печката. Отваря я и вижда стръмно стълбище, потънало в мрак. Давайки си сметка, че е чудесна мишена, ако някой се крие долу, Ходжис се дръпва настрана и се опитва да напипа ключа за осветлението. Намира го и прекрачва прага с изваден револвер. Съзира работна маса. Зад нея, немного високо, по цялата дължина на стената, е монтиран рафт. Върху рафта са наредени компютри. Ходжис прави асоциация с Центъра за управление на полетите в „Кейп Канаверал“.

— Джером? Докладвам.

Без да дочака отговор, той слиза с револвера в едната ръка и телефона в другата, което е пълна подигравка с полицейските процедури. Ами ако Брейди го причаква под стълбището, готов да го простреля в глезените? Или ако е минирал мазето? От него всичко може да се очаква — Ходжис плати жестока цена за този урок.

Не настъпва мина, в мазето няма никого. Вратата на килера зее отворена, но рафтовете му са празни. В ъгъла са нахвърлени кутии от обувки. Те също изглеждат празни.

„Хипотезите са две — мисли си Ходжис. — Брейди или е убил майка си, или се е прибрал вкъщи и я е намерил мъртва. И в двата случая после е избягал. Ако действително е притежавал експлозиви, те са били в килера (най-вероятно в кутиите от обувки) и той ги е взел със себе си.“

Ходжис се качва в кухнята. Време е да повика новите си партньори. Не иска да ги забърква още повече в тази каша, но долу има компютри. Той нищо не разбира от компютри.

— Заобиколете отзад. Вратата на кухнята е отворена.