Стивън Кинг
Мистър Мерцедес (113)

9.

Ходжис излиза на слънце, когато Джером така се втурва, че едва не го събаря. Холи се е залепила за гърба на Джером. Престанала е да хапе устни и вместо това е преминала на ноктите си, които са в окаяно състояние.

— Позвъних ти. Защо не вдигна?

— Разпитвах. Защо вдигаш толкова пара?

— Хартсфийлд вътре ли е?

Ходжис е толкова изненадан, че губи дар-слово.

— Той е — отсича младежът. — Трябва да е той. Беше прав, че те е наблюдавал, и вече знам как. Получило се е като в разказа на Хоторн „Откраднатото писмо“. Писмото е било скрито пред погледа на всички.

Холи спира да дъвче ноктите си, колкото да подхвърли:

— Разказът е на По. На нищо ли не ви учат в училище?

— По-бавно, Джером — моли го Ходжис.

Младежът дълбоко си поема дъх.

— Той работи на две места, Бил. На две. Сигурно работи тук само до ранния следобед. След това отива на работа в „Лоуб“.

— „Лоуб“? Не е ли…

— Да, фабриката за сладолед. Той кара фургончето „Хапни сладко“. Онова със звънчетата. Купувал съм сладолед от него, сестра ми също. Както и всички деца. Той често обикаля из нашия квартал. Брейди Хартсфийлд е сладоледаджията!

Ходжис осъзнава, че напоследък доста често е чувал веселото подрънкване на звънчетата. Тази пролет, обзет от депресия, изтегнат в любимото си кресло, загледан в следобедните предавания по телевизора (и понякога играейки си с револвера, който сега се опира в ребрата му), май ги чуваше всеки ден. Чуваше ги, но не им обръщаше внимание, защото само децата истински се интересуват от сладоледаджията. Само че не ги е пренебрегвал напълно. Непрекъснато го човъркаше язвителния коментар на Боуфингър по адрес на госпожа Мелбърн.

„Тя мисли, че те се разхождат сред нас“ — беше казал Боуфингър, обаче в деня, когато Ходжис навести съседите, госпожа Мелбърн не беше на вълна извънземни. Тревожеха я черни джипове, хиропрактори и съседи на Хановер Стрийт, които надували музика по нощите.

Както и продавачът от фургончето „Хапни сладко“.

„Изглежда много подозрителен“ — беше казала.

„Тази пролет е непрекъснато в квартала“ — беше отбелязала.

Задава си въпрос, коварен като змиите, които дебнат Хари от видеоиграта: ако се беше вслушал в думите на госпожа Мелбърн, вместо да я отпише като безобидно куку (както двамата с Пийт отписаха Оливия Трилони), щеше ли Джейни да е жива? Вероятно не, но никога няма да узнае със сигурност, а на всичкото отгоре подозира, че въпросът ще го измъчва през безсънните нощи в близките седмици и месеци.

Може би в близките години.

Поглежда паркинга… и му се явява призрак. Сив призрак.

Обръща се към Джером и Холи, които са застанали един до друг, и дори не се налага да пита.

— Да — отговаря Джером. — Холи е дошла с него.

— Документите на колата отскоро са с изтекъл срок на валидност — прошушва Холи. — Моля ви се, не ми се сърдете, става ли? Трябваше да дойда. Исках да помогна, но знаех, че ако предварително ви се обадя, ще ме отрежете.

— Не ти се сърдя — отвръща Ходжис. Всъщност не може да определи душевното си състояние. Има чувството, че е прекрачил в омагьосана земя, където времето върви назад.

— А сега какво правим? — пита Джером. — Ченгетата ли ще викаме?

Но Ходжис не е готов да се даде без бой. Младият мъж на снимката може би е луд за връзване, което не личи от миловидната му физиономия, но той има опит с психопати и знае, че когато ги спипаш, повечето издишат като гъби-праханки. Те са опасни само за невъоръжените и нищо неподозиращите хора — например безработните, наредени на опашка в онова априлско утро на 2009.

— Предлагам ви да посетим господин Хартсфийлд в жилището му — казва Ходжис и посочва сивия мерцедес. — Нека пътуваме с това.

— Ама… ако ни види да паркираме, няма ли да го познае?

Джером Робинсън никога преди не е виждал хищната усмивка на Ходжис.

— Точно на това се надявам. — Той протяга ръка. — Може ли ключа, Холи?

Разранените й устни се свиват:

— Добре, обаче и аз идвам.

— Изключено — заявява Ходжис. — Прекалено е опасно.

— Щом е прекалено опасно за мен, значи е прекалено опасно и за вас. — Тя не го гледа, очите й избягват лицето му, но гласът й е твърд: — Може да ме оставите, но тогава ще се обадя на полицията веднага щом тръгнете, и ще им дам адреса на Брейди Хартсфийлд.

— Нямаш адреса му — възразява Ходжис и сам разбира, че това не е аргумент.

Холи не отговаря от учтивост. Даже не й се налага да влиза в „Дискаунт Електроникс“ и да разпитва тъмнорусата жена. Щом знае името, вероятно ще изрови адреса от дяволския си айпад.

Да му се не види!

— Добре, идваш. Обаче аз ще шофирам и когато пристигнем, вие с Джером не мърдате от колата. Всичко ясно ли е?

— Да, господин Ходжис.

Този път Холи го гледа в очите цели три секунди. Може би е крачка напред. Но кой знае, щом става дума за Холи?