Стивън Кинг
Мистър Мерцедес (11)

10.

Късно вечерта сяда на креслото и включва телевизора, за да гледа новините в единайсет. Носи бяла пижама и прилича на шишкав призрак. Скалпът му прозира под оредяващата му коса. Водещата новина е за петролния разлив в Мексиканския залив, заплашващ да предизвика небивала екологична катастрофа. Говорителят съобщава, че е застрашена синьоперестата риба тон и че ще се смени цяло поколение, докато уловът на морски дарове в Луизиана бъде възстановен. Изригването на вулкан в Исландия (чието име говорителят произнася завалено като Ииджа-фил-кул) още прави мръсни номера на презокеанския въздушен трафик. Полицията в Калифорния съобщава, че по всяка вероятност най-сетне са на път да заловят серийния убиец, наричан Жестокия сънливец^[1]. Не се споменават имена, но заподозреният („Деятелят“ — казва си Ходжис) е описан като „добре облечен и културно говорещ афроамериканец“. „Да можеха сега да спипат и Магистралния Джо — мисли си Ходжис. — И Осама бин Ладен, разбира се.“ Идва ред на прогнозата за времето. Синоптичката обещава високи температури, много слънце и добавя, че е време да се приготвят банските.

— Теб искам да видя по бански, миличка — промърморва Ходжис и с дистанционното изключва телевизора. Изважда от чекмеджето револвера, на път за спалнята го изпразва и го прибира в сейфа при своя глок. През последните два-три месеца беше обсебен от намерението да се гръмне с оръжието на баща си, но тази вечер изобщо не му е до това. В ума му се мярва Магистралния Джо, само че сега Джо създава грижи другиму. Също като Жестокия сънливец, онзи добре облечен и културно говорещ афроамериканец. Дали и Мистър Мерцедес е афроамериканец? Възможно е — всички са видели само клоунската маска, риза с дълги ръкави и жълти ръкавици на волана, — но на Ходжис му се струва невероятно. Бог е свидетел, че в този град има доста чернокожи, способни на убийство, обаче тук ключова роля играе оръжието, с което е извършено престъплението. Кварталът на майката на госпожа Трилони е населен предимно със състоятелни хора от бялата раса. Чернокож, който се навърта около паркиран мерцедес SL500, щеше да бие на очи. Всъщност не е сигурно. Понякога хората са изумително ненаблюдателни. Обаче дългогодишният опит го е научил, че богаташите са малко по-наблюдателни от средностатистическите американци, особено когато става въпрос за скъпите им играчки. Не му се иска да използва думата „параноични“, но…

Но всъщност са такива, мамка му! Някои богаташи са щедри (дори онези, чиито политически възгледи смразяват кръвта), само че повечето проявяват щедрост според собствените си разбирания и в душата си (не много дълбоко в душата си) се страхуват да не би някой да им открадне подаръците по случай рождения им ден и да им изяде тортата.

Добре, тогава остава другото предположение: добре облечен и културно говорещ.

„Да!“ — мислено отсича Ходжис. Не е категорично доказателство, но ако се съди по писмото, извършителят е точно такъв. Може би Мистър Мерцедес носи костюми и е чиновник, може би носи джинси и евтини тениски и балансира гуми в автосервиз, но в никакъв случай не е неграмотен мърляв повлекан. Може би е мълчаливец (подобни същества са много предпазливи във всички аспекти от живота си, което включва и въздържане от безсмислено бръщолевене), ала когато реши да каже нещо, вероятно е конкретно и без заобикалки. Ако сте се загубили, ще ви упъти по-добре от всеки друг.

Докато си мие зъбите, той мислено си повтаря: „Демазио“. Пийт иска да обядваме в „Демазио“. Не представлява проблем за бившия му партньор, който още е на служба и носи оръжие, не представляваше проблем и за самия него, докато разговаряха по телефона, защото тогава мислеше като ченге, а не като пенсиониран детектив, качил петнайсет кила над нормата. Сигурно няма да им се случи нещо лошо — все пак ще е посред бял ден, — но „Демазио“ е близо до Лоутаун — район, който в никакъв случай не е ваканционно селище. На една пресечка от ресторанта, отвъд естакадата градът се превръща в пустош — тук има само празни парцели и изоставени комунални жилища. На всеки ъгъл се продават наркотици, нелегалната търговия с оръжия процъфтява, палежите са квартален спорт. Разбира се, ако Лоутаун може да се нарече квартал. „Демазио“ — страхотен италиански ресторант, — е защитен от набезите. Собственикът има връзки с престъпния свят и ресторантът е нещо като „безплатния паркинг“^[2] в играта „Монополи“.

Ходжис си изплаква устата, връща се в спалнята и все още мислейки за „Демазио“, нерешително поглежда към дрешника, където зад окачените ризи, панталони и спортните сака, които вече не носи (защото е напълнял и само две са му по мярка), е скрит сейфът. Да вземе ли глока? Или револвера на баща си? Револверът е по-малък. Не, не бива. Разрешителното му за носене на оръжие още е валидно, но няма да отиде въоръжен на срещата с доскорошния си партньор. Ще се чувства неловко, а и без това е притеснен от онова, което възнамерява да направи.

Приближава се до шкафа, повдига купчината бельо и поглежда отдолу. Бияча си е там — не го е пипал след купона по случай пенсионирането си. Ще вземе него. Нещо като застраховка „Живот“ предвид пребиваването в този много опасен квартал.

След като взема това решение, си ляга и изгасва нощната лампа. Пъха си дланите под тайнствения прохладен джоб под възглавницата и се замисля за Магистралния Джо. Досега Джо все изважда късмет, обаче рано или късно ще го заловят. Не само защото обира магазинчетата в паркингите край магистралите, а понеже не може да престане да убива. Ходжис се сеща за изречение от писмото на Мистър Мерцедес: „Не важи за мен, защото не изпитвам никакво желание да повторя.“

Дали е откровен, или го заблуждава по същия начин като с ФРАЗИТЕ, НАПИСАНИ С ГЛАВНИ БУКВИ, МНОГОТО УДИВИТЕЛНИ И АБЗАЦИТЕ ОТ ЕДНО ИЗРЕЧЕНИЕ?

Навярно лъже — може би и себе си, и К. Уилям Ходжис (ДВО), — но тъкмо в този момент, когато Ходжис вече се унася, това не го интересува. Важното е друго — онзи нещастник си въобразява, че е в безопасност. Изпитва самодоволство от недосегаемостта си. Изглежда, не си дава сметка каква уязвимост е показал в писмото си до човека, който допреди пенсионирането си беше главен разследващ на случая с масовата касапница пред Общинския център.

„Умираш от желание да говориш за подвига си, нали? Ама, разбира се, сладък, не лъжи стария си чичо Били. И ако не се опитваш да ме изпратиш за зелен хайвер със сайта «Под синия чадър на Деби» като с кавичките и с удивителните в посланието си, дори ми помагаш да надникна в живота ти. Искаш, не, жадуваш да се изфукаш. Ако пък успееш да ме подтикнеш към… знаеш какво, това ще е като прословутата черешка на тортата.“

Той прошепва в мрака:

— Ще те изслушам. Разполагам с много време, нали вече съм в оставка?

Усмихва се и заспива.