Стивън Кинг
Мистър Мерцедес (108)

4.

Ходжис отваря входната врата и първото, което впечатлява Джером, е викторито на раменния кобур.

— Нали няма да застреляш някого?

— Надявам се, че не. По-скоро ми е талисман. Беше на баща ми. Освен това имам разрешително за носене на оръжие, ако те интересува.

— Интересува ме — отговаря Джером — дали е зареден или не?

— Разбира се, че е. Според теб как ще го използвам, ако се наложи? Като камък за замерване ли?

Джером въздъхва и разрошва буйната си черна коса.

— Работата се запича.

— Да те броя ли? Ако не — чупката. Дим да те няма. Ще си наема кола.

— Брой ме. Обаче ти се чудя. Под очите ти има не торбички, а същински сакове.

— Ще се оправя. Днес се решава всичко. Ако до полунощ не успея да заловя онзи тип, ще се срещна с бившия си партньор и ще му призная всичко.

— В каква каша ще се забъркаш?

— Не знам и не ме интересува.

— В каква каша ще се забъркам аз?

— В никаква. Ако не можех да ти го гарантирам, в момента щеше да караш първи час алгебра.

Джером го поглежда със съжаление.

— Алгебрата я минахме преди четири години. Кажи ми какво да направя.

Ходжис му казва. Младежът се съгласява, но не храни големи надежди.

— Миналия месец — нито гък пред нашите — с едни приятели се опитахме да влезем в „Пънч и Джуди“, новата дискотека в центъра. Охранителят даже не погледна прекрасната ми подправена карта, а направо ме издърпа от опашката и ми заръча да пия от него една студена вода.

— Не съм изненадан — отвръща Ходжис. — Лицето ти е на седемнайсетгодишен, но гласът ти за мое щастие е като на двайсет и пет годишен мъж. — Подава му листче с телефонен номер. — Обади се.

На секретарката от „Бдителност“, която вдига телефона, Джером се представя като Мартин Лаунсбъри, помощник в адвокатско дружество „Кантон, Силвър, Мейкпийс и Джаксън“. Обяснява, че работел за младши съдружник Джордж Шрон, комуто било възложено да оправи бакиите, свързани с имуществото на покойната Оливия Трилони. Един от проблемите бил свързан с компютъра на госпожа Трилони. Задачата му за този ден била да открие специалиста, отговорен за поддръжката му, и както изглеждало, един от охранителите на „Бдителност“ в Шугър Хайтс може би разполагал с информация по въпроса.

Ходжис му прави знак, че се справя добре, и му пъхва една бележка.

Джером я прочита.

— Съседката на госпожа Трилони — госпожа Хелън Уилкокс — била споменала някой си Родни Пийпълс. — Изслушва отговора и кимва. — Разбрах, Радни. Какво необичайно име. Може ли да ми се обади? Шефът ми е малко тираничен и все ме ръчка. — Секретарката казва нещо. — Така ли? Би било чудесно. Много ви благодаря.

— Дава номера на мобилния телефон, от който разговаря, както и домашния номер на Ходжис, след което затваря и уж обърсва потта от челото си.

— Радвам се, че свърши. Уф!

— Беше класа — уверява го Ходжис.

— Ами ако позвъни на „Кантон, Силвър и Не Знам Кой Си“ за справка? И ако научи, че там никога не са чували за Мартин Лаунсбъри?

— Нейната работа е да предава съобщения, не да ги проверява.

— Ами ако този Пийпълс се сети да провери?

Според Ходжис е малко вероятно. Името на Хелън Уилкокс ще го спре. Когато двамата разговаряха пред имението в Шугър Хайтс, Ходжис надуши, че отношенията на Пийпълс с госпожата не са чисто платонични. Мисли си, че охранителят ще подаде исканата информация на Мартин Лаунсбъри, за да се отърве от него.

— А сега какво? — пита Джером.

А сега предстоеше това, в което премина половината служба на Ходжис.

— Ще чакаме.

— Колко?

— Докато Пийпълс или някой друг бачкатор не се обади. — Точно сега агенция „Бдителност“ изглежда най-силната му карта. Ако с нея удари на камък, ще трябва да започнат да разпитват съседите в Шугър Хайтс. Неприятна перспектива, при положение че името му се сдоби с новинарска популярност.

Междувременно отново се замисля за господин Боуфингър и за леко чалнатата госпожа Мелбърн, която живее отсреща. С приказките си за мистериозни черни джипове и летящи чинии тя би подхождала идеално за характерен персонаж в някой от старите филми на Алфред Хичкок.

„Тя мисли, че те се разхождат сред нас“ — беше казал Боуфингър, мърдайки насмешливо вежди, но защо, за Бога, това изречение не му излизаше от главата?

Десет без десет е, когато мобилният на Джером звъни. Краткият откъс от „Адските камбани“ на Ей Си/Ди Си ги кара да подскочат. Младежът грабва телефона.

— Пише „СКРИТ НОМЕР“. Какво да правя, Бил?

— Вдигни. Той е. И помни кой си.

Джером приема повикването.

— Добро утро, говорите с Мартин Лаунсбъри. — Слуша. — О, здравейте, господин Пийпълс. Много ви благодаря, че се свързахте с мен.

Ходжис надрасква нова бележка и я бутва по масата. Джером й хвърля един поглед.

— А-ха… да… госпожа Уилкокс намери топли думи за вас. Всъщност много топли. Само че задачата ми е свързана с покойната госпожа Трилони. Не можем да довършим описа на имуществото й, докато не отворим компютъра, а… да, известно ми е, че са минали повече от шест месеца. Просто ужас — колко се проточват тези процедури, нали? Миналата година един наш клиент се принуди да кандидатства за социални помощи, въпреки че в негова полза имаше направено завещателно разпореждане в размер на седемдесет хиляди долара.

„Посмали, Джером, посмали“ — мисли си Ходжис. Сърцето му блъска в гърдите.

— Не, нищо подобно. Нуждая се единствено от името на специалиста по поддръжката. Останалото е работа на шефа ми… — Джером слуша, бърчейки вежди. — Не можете ли? О, срамо…

Пийпълс обаче го прекъсва. Потта по челото на Джером вече не е въображаема. Младежът се пресяга за химикалката на Ходжис и започва да записва. През пялото време издава възклицания от рода на „а-ха“, „така ли“ и „а, добре“.

— О, това е велико. Просто велико — завършва най-сетне. — Сигурен съм, че господин Шрон може да задвижи нещата оттам. Много ми помогнахте, господин Пийпълс. Затова ще… — Отново слуша. — Да, ужас. Убеден съм, че дори в момента господин Шрон се занимава с определени… ъ-ъ… с определени аспекти от казуса, докато ние си говорим, но наистина не ми е известно… така ли? Олеле! Господин Пийпълс, вие сте просто супер! Да, ще му предам. Непременно. Благодаря ви, господин Пийпълс.

Прекъсва връзката и притиска длани към слепоочията си, сякаш сграда от главоболие.

— Леле, направо ми се разказа играта! Човекът настояваше да разговаряме за вчера. Както и да обещая, че ще предам на роднините на Джейни, че „Бдителност“ е готова да им сътрудничи по всеки възможен начин.

— Страхотно. Не се съмнявам, че ще получи червена точка в трудовата си книжка, обаче…

— Също така сподели, че е разговарял с мъжа, чиято кола била взривена. Тази сутрин видял снимката ти по телевизията.

Ходжис не се учудва, но сега това съвсем не го интересува.

— Научи ли име? Кажи ми, че си научил име.

— Не на компютърния специалист, а на фирмата, за която работи. Нарича се „Киберпатрул“. Пийпълс каза, че колите й са зелени фолксвагени-костенурка. Непрекъснато се движели нагоре-надолу из Шугър Хайтс и човек нямало как да ги пропусне. Виждал бил да ги карат мъж и жена, по всяка вероятност към трийсетгодишни. Според него жената била с „обратна резба“.

На Ходжис изобщо не му е минавало през ума, че Мистър Мерцедес може да се окаже Мисис Мерцедес. Предполага, че технически е възможно и би било подходящо за развръзка на роман от Агата Кристи, само че това е истинският живот.

— Спомена ли как изглежда мъжът?

Джером поклаща глава.

— Ела в кабинета ми. Ти ще седнеш зад компютъра, а аз ще съм ти навигатор.

След няма и минутка се взират в редица от три зелени фолксвагена-костенурка с надписи „КИБЕРПАТРУЛ“ по дължината. Дружеството не е независимо, а е част от веригата „Дискаунт Електроникс“, която има огромен магазин в града. Той се помещава в търговски център „Бърч Хил“.

— Човече, пазарувал съм там — възкликва Джером. — Пазарувал съм много пъти. Купувал съм си видеоигри, компютърна периферия, дивидита с каратистки филми в разпродажба.

Под снимката на колите мише „НАШИТЕ ЕКСПЕРТИ“. Ходжис се пресяга над рамото на Джером и щраква върху надписа. Появяват се три снимки. Едната е на млада жена с тясно лице и тъмноруса коса. Номер две е на закръглен мъж с очила тип „Джон Ленън“ и сериозно изражение. Номер три е на хубавец с вчесана кестенява коса и ослепителна усмивка — явно е казвал „зе-ле“. Имената са ФРЕДИ ЛИНКЛАТЪР, АНТЪНИ ФРОБИШЪР и БРЕЙДИ ХАРТСФИЙЛД.

— А сега накъде? — пита Джером.

— А сега ще се повозим. Само да взема едно нещо.

Ходжис отива в спалнята си и набира комбинацията на малкия сейф в дрешника. Вътре, заедно с няколко застрахователни полици и други финансови книжа, има купчинка ламинирани карти, стегнати с гумен ластик, подобни на тази, която държи в портфейла си. На всеки две години градските ченгета сменят служебните си карти с нови и при всяка смяна Ходжис е прибирал старата карта тук. Съществената разлика е, че на нито една от старите няма червена щампа „В ОСТАВКА“. Той измъква една, чиято валидност е изтекла през декември 2008, изважда актуалната карта от портфейла си и я разменя с тази от сейфа. Разбира се, легитимирането с нея, е поредното престъпление — Закон №190.25 обявява, че ако някой, с цел да заблуди другиго, се представя за служител на реда, подлежи на глоба от 25 000 долара, пет години лишаване от свобода или на двете наказания кумулативно — само че това е най-малкият проблем на Ходжис.

Той напъхва портфейла в задния си джоб и понечва да затвори сейфа, но размисля. Вътре има още нещо, което може да му потрябва: плоско кожено калъфче, подходящо за съхранение на лични документи. То също е било на баща му.

Ходжис го прибира в джоба си заедно с Бияча.