Стивън Кинг
Мистър Мерцедес (106)

2.

В мотела Брейди дълго стои под душа на угасена лампа. Харесва му топлината, която го обгръща като утроба, и барабаненето на капките. Тъмнината също му харесва и толкова по-добре, защото скоро ще има всичко, което е желал. Ще му се да вярва, че предстои нежно събиране на майка и рожба — а защо не на майка и любовник, — но сърцето му отхвърля заблудата. Може да се престори, обаче… не.

Единствено тъмнина.

Не се измъчва от мисли за Господ или че заради престъпленията си цяла вечност ще се пече на бавен огън. Няма рай, няма ад. Всеки с малко мозък знае, че тези неща не съществуват. Колко жестока трябва да е висшата сила, за да създаде такъв скапан свят? Дори ако отмъстителният Бог на телевизионните проповедници и педофилите в черни раса действително съществуваше, как би могъл гръмовержецът да обвинява Брейди за деянията му? Брейди Хартсфийлд ли прикова ръката на баща си към жицата на трафопоста, която го уби? Не. Той ли набута парченце ябълка в гърлото на Франки? Не. Той ли непрекъснато повтаряше как парите ще свършат и накрая ще заживеят в приют за бездомници? Не. Той ли приготви отровен хамбургер с думите: „Хапни го, мамо, вкусен е“?

Може ли някой да го укори, че си отмъщава на света, който го е превърнал в каквото е?

Твърдо не.

Замисля се за терористите, които се забиха в Световния търговски център (често мисли за тях). Онези палячовци си въобразявали, че ще попаднат в рая, където цяла вечност ще живеят в нещо като луксозен хотел, обслужван от прелестни девици. Страхотен майтап, а знаете ли кое е най-смешното? Че майтапът е бил за тяхна сметка… не че са го разбрали. Зърнали са безчет стъклени прозорци и последен ослепителен проблясък. После те и хилядите им жертви са се преселили в небитието. Пуф! Чао-чао, алигатор! Няма ви вече, убити и убийци, изчезнахте в универсалното нулево множество, което обгражда една самотна синя планета с всичките й глупаво щуращи се обитатели. Всяка религия лъже. Всяко морално предписание е самоизмама. Даже звездите са мираж. Истината е тъмнина и единственото, което има значение, е да се отличиш, преди да потънеш в нея. Да резнеш кожата на света и да оставиш белег. В крайна сметка историята е плът, набраздена от белези.