Стивън Кинг
Мистър Мерцедес (102)

29.

Компютърът на покойната Оливия Трилони е защитен с парола, което е глупаво, защото Джером обръща клавиатурата и отдолу с маркер е написано „ОТРИЛО“. Холи стои до вратата, нервно мачка яката на пеньоара си и промърморва нещо неразбираемо.

— Какво?

— Попитах какво търсиш.

— Ще разбереш, ако го намеря. — Той отваря търсачката и напечатва „БЕБЕШКИ ПЛАЧ“. Няма резултати. Пробва с „РИДАЕЩО ДЕТЕ“. Нищо. Пробва „ПИСЪЦИ НА ЖЕНА“. Пак нищо.

— Може да е скрито. — Този път я чува ясно, защото гласът й прозвучава до ухото му. Дори се стряска леко, но Холи не забелязва. Стои приведена, сложила е длани на коленете си и се взира в монитора на Оливия. — Опитай „АУДИОФАЙЛОВЕ“.

Той се подчинява, защото идеята й е добра. Отново нищо.

— Добре, отиди в „НАСТРОЙКИ“ и после на „ЗВУК“.

— Оттам се контролират периферни аудиоустройства.

— И глупаците го знаят. Но все пак погледни. — Вече не гризе устните си.

Джером отново се подчинява. Менюто изрежда „ТОНКОЛОНИ“, „СЛУШАЛКИ“, „ЗВУКОВ ДРАЙВЪР“, „ВГРАДЕН МИКРОФОН“, „ЛИЧЕН ВХОД“. Накратко, очакваното.

— Други идеи? — пита той.

— Отвори „ЗВУКОВИ ЕФЕКТИ“. Там, отляво.

Джером се обръща:

— Хей, ама ти разбираш от тези неща, а?

— Изкарах компютърен курс. Задочно, по скайп. Беше интересно. Хайде, отвори „ЗВУКОВИ ЕФЕКТИ“.

Джером отваря и удивено примигва. Освен „ЖАБА“, „СТЪКЛО“, „ЗВЪН“, „ПУКОТ“ и „МЪРКАНЕ“ — обичайните ефекти, — има още един — „ПРИЗРАЦИ“.

— Никога не съм виждал такава опция.

— И аз. — Холи още не се осмелява да го гледа в лицето, но във всяко друго отношение поведението й коренно се е променило. Придърпва стол и сяда до Джером, като прибира зад ушите си рядката си коса. — Знам наизуст програмите на „Макинтош“.

— Страхотна си! — казва Джером и вдига ръка. Холи плясва дланта си в неговата, без да откъсва поглед от екрана.

— Изсвири го, Сам.

Той се усмихва:

— Репликата на Хъмфри Богарт в „Казабланка“.

— Да. Гледала съм този филм седемдесет и три пъти. Водя си кинодневник. Записвам всичко, което съм гледала. Мама твърди, че това е обсесивно-компулсивно разстройство — ОКР.

— Целият живот е ОКР — мъдро заключава Джером.

— Да му се отдадем и да вървим напред.

Той избира „ПРИЗРАЦИ“ и натиска клавиша. От тонколонките на компютъра се чува плач на бебе. Холи го понася сравнително спокойно, но се вкопчва в рамото на Джером, когато се разнася женски писък: „Защо му позволи да убие детето ми?!“

— Мамка му! — извиква той и машинално хваща ръката й. Тя не я отдръпва. И двамата смаяно се взират в компютъра, сякаш са му пораснали зъби и ги е ухапал.

След кратка тишина бебето отново заплаква. Жената отново изпищява. Записът прозвучава за трети път и програмата спира.

Холи поглежда Джером — така се е ококорила, че има опасност очите й да изхвръкнат от орбитите.

— Очакваше ли, че ще чуем нещо подобно?

— За бога, не. — Е, очакваше, иначе Бил нямаше да го изпрати тук, но това надминава очакванията му. — Можеш ли да разбереш нещо за програмата, Холи? Например кога е била инсталирана? Ако не можеш, не е проб…

— Дръпни се.

Джером разбира от компютри, но пръстите Холи летят по клавиатурата, сякаш тя виртуозно свири на роял. Няколко минути преглежда файловете и казва:

— Изглежда, е инсталирана на първи юни миналата година. На този ден са били инсталирани много програми.

— Възможно ли е да е настроена така, че да се включва в определени часове? Да извърта записа три пъти и да спира?

Тя нетърпеливо и леко раздразнено възкликва:

— Разбира се.

— Защо тогава не продължава да се включва? Вие тримата сте тук от няколко дни, а не сте чули нищо.

Холи няколко пъти кликва мишката и му показва нещо:

— Виж какво забелязах преди малко: програма за дистанционен достъп, скрита в папката с имейл контактите й. Обзалагам се, че Оливия не е знаела за нея. Нарича се „Огледало“. С нея не можеш да включиш друг компютър — поне така си мисля, — но ако другият е включен, можеш да го управляваш отдалеч. Да отваряш файлове, да четеш имейли, да преглеждаш историята на посещенията в интернет… или да деактивираш програми.

— Даже след смъртта на някого — вмята Джером.

— Боже мой!

— Но защо човекът, който я е инсталирал, я е оставил на компютъра? Защо не я е изтрил?

— Не знам. Може да е забравил. Аз все забравям нещо. Мама казва, че ще си забравя някъде и главата, ако не е закрепена на раменете ми.

— Да, и моята казва същото. Но кой е този човек? Кой е способен на такова нещо?

Двамата се замислят. След пет секунди проговарят едновременно.

— Компютърният й техник — казва Джером.

— Компютърджията й — казва Холи.

Той започва да рови в чекмеджетата на бюрото, на което стои компютърът. Надява се да намери я визитна картичка, я фактура за извършена поправка, я квитанция с печат „ПЛАТЕНО“. Би трябвало да има поне един от изброените документи, само че няма. Той коленичи и пропълзява под бюрото. И там няма нищо.

— Виж на вратата на хладилника — казва на Холи. — Някои хора прикрепват там с магнити разни бележки.

— Има много магнити — докладва тя, — но намирам само визитни картички на агенция за недвижими имоти и на охранителна фирма „Бдителност“. Предполагам, че Джейни е изхвърлила останалите.

— Има ли сейф?

— Сигурно има, но защо братовчедка ми ще държи в сейф визитката на своя компютърен техник, сякаш е някаква ценност?

— Права си.

— Ако е имала визитка, щеше да е до компютъра. Не би я скрила. Не видя ли, че си е написала паролата под клавиатурата?

— Доста тъпо впрочем.

— Абсолютно. — Изведнъж тя осъзнава, че са много близо един до друг. Става и пак отива до вратата. И пак започва да мачка яката на робата си. — Сега какво ще правиш?

— Ще се обадя на Бил.

Изважда мобилния си телефон, но преди да набере номера, Хол и го повиква:

— Джером.

Той я поглежда: млада жена по бархетна пижама и домашна роба, която стои до вратата и прилича на беззащитно дете.

— В този град има сигурно милиард компютърни техници — добавя Холи.

Надали са чак милиард, но той знае, че са много. Преди време го беше казал на Ходжис.