Стивън Кинг
Мистър Мерцедес (101)

28.

Джером спира джипа така, че предницата му почти опира в затворената порта пред алеята на Лайлак Драйв 729. Слиза и натиска копчето на домофона. Наумил си е какво да каже, ако някой от охранителите, патрулиращи в Шугър Хайтс, го попита какво прави тук, но лъжата му ще мине само при положение, че жената от къщата потвърди версията му — нещо, на което не може да се разчита. Разговорът му по телефона с тази дама го кара да си мисли, че й хлопа дъската. Стои пред портата и се опитва да изглежда така, сякаш е родственик на семейството, дошъл на гости, но кой ли ще му повярва — нали е чернокож? За щастие никой не идва да му иска обяснение и след минута-две Холи отговаря.

— Да? Кой е?

— Джером, госпожице Гибни. Приятелят на Бил Ходжис.

Следва дълга пауза и той се кани отново да натисне бутона, Когато Холи се обажда:

— Знаете ли кода за портала?

— Да.

— Добре. И щом сте приятел на господин Ходжис, може да ме наричате Холи.

Той набира кода, желязната порта се отваря и отново се затваря, след като колата преминава. Дотук добре.

Холи го чака зад входната врата и наднича през един от страничните прозорци като арестант в зоната за свиждане в затвор с максимална степен на сигурност. Носи пижама, върху която е наметнала пеньоар, косата й е разчорлена. За миг Джером си представя кошмарен сценарий: Холи натиска паникбутона на охранителната система (сигурно е близо до мястото, на което е застанала) и когато охраната пристигне, го обвинява, че е обирджия. Или изнасилвач с перверзно влечение към бархетни пижами.

Вратата е заключена и той прави знак на Холи. Тя не реагира, сякаш е робот с изтощена батерия. После освобождава резето. Джером отваря и с влизането му се разнася пронизително пищене. Холи панически притиска длани към устните си и отстъпва няколко крачки назад:

— Олеле, недейте! Не искам неприятности!

Още по-нервна е от него и това го успокоява. Той въвежда кода за деактивиране на охранителната система и натиска бутона. Пищенето престава.

Холи се тръсва на стол с пищна дърворезба, който вероятно струва колкото годишната такса в престижен университет (е, може би не в Харвард).

— Ох! — изпъшква. — Най-ужасният ден в живота ми! Горката Джейни. Горката, горката Джейни.

— Съжалявам.

— Но вината не моя. — Погледът й е войнствен, обаче е толкова уязвима, че предизвиква съчувствие. — Никой няма право да ме обвинява. Нищо не съм направила…

— Разбира се, че не си — казва й Джером, заговаряйки на „ти“.

Думите му прозвучават сковано, но Холи се поусмихва — може би все пак са били на място.

— Господин Ходжис добре ли е? Той е много, много, много добър човек. Нищо че майка ми не го харесва. Тя пък кого ли харесва? — Холи повдига рамене.

— Да, господин Ходжис е добре — успокоява я Джером, макар че много се съмнява.

— Ти си чернокож — сепва се тя и се ококорва.

Джером поглежда ръцете си:

— Виж ти, наистина съм черен.

Тя пискливо се изкисква и също му заговаря на „ти“:

— Извинявай. Беше невъзпитано. Няма нищо лошо да си чернокож.

— Абе, шантаво е.

— Да, така е. Абсолютно. — Тя става, прехапва устната си, после вдървено му протяга ръка — личи си, че полага неимоверно усилие. — Здравей, Джером.

Ръкуват се. Дланта й е лепкава и влажна. Струва му се, че стиска лапата на боязливо животинче.

— Да побързаме, става ли? Ако майка ми и чичо Хенри те заварят тук, ще загазя.

„Ти ли ще загазиш? — помисля си Джером. — Познай какво ще се случи на негърчето.“

— Жената, която е живяла тук, също е твоя братовчедка, нали?

— Да. Оливия Трилони. Не съм я виждала, откакто бях студентка. С майка ми не бяха много близки. — Лицето й помръква. — Наложи ми се да прекъсна следването. Имах проблеми.

О, да, несъмнено е имала проблеми. И още има. Въпреки това нещо в нея му допада. Бог знае какво. Но със сигурност не е пискливият й смях, напомнящ стържене на нокът по черна дъска.

— Знаеш ли къде е компютърът й?

— Да. Ще те заведа. Ще свършиш ли бързо?

„В мой интерес е“ — помисля си Джером.