Стивън Кинг
Мистър Мерцедес (10)

9.

Връща се вкъщи. Краката го болят, главата — също (вероятно от чистия въздух), вкусът в устата му е противен, сякаш е сдъвкал вестник, с който е била постлана птича клетка, обаче умът му работи на бързи обороти (навярно от кофеина).

Влиза в страницата на местния вестник и сваля няколко статии за касапницата пред Общинския център. Не намира онова, което търси, в първата дописка, публикувана под страховито заглавие на 11 април 2009, нито в по-дългата статия в неделното издание от 12 април. Открива го в броя от понеделник: снимка на волана на изоставения автомобил-убиец. Гневното заглавие гласи: „ГАДЪТ СИ МИСЛИ, ЧЕ Е ЗАБАВНО“. В центъра на волана върху емблемата на „Мерцедес“ е залепен жълт емотикон. Озъбен Усмивко с тъмни очила.

Всички в полицията бяха бесни на вестникарите, защото Ходжис и Хънтли — детективите, разследващи случая, — бяха помолили снимката с емотикона да не бъде публикувана. Главният редактор сервилно се извини — станало било недоразумение. Нямало да се повтори. Давал честната си скаутска дума.

Ходжис си спомня как Пийт ядно възкликна:

— Недоразумение, дръжки! Разполагаха със снимка, която да напомпа със стероиди отпуснатия задник, на който оприличавам мижавите им продажби, и най-нагло я използваха!

Ходжис увеличава вестникарската фотография и ухиленото жълто лице изпълва екрана на монитора. „Белегът на звяра^[1] — мисли си той, — но в съвременен вариант.“ Отново взема мобилния си телефон и натиска бутон за бързо избиране — този път търси Пийт. Някогашният му партньор вдига на второто позвъняване.

— Привет, шефе в оставка. Как ти понася пенсионерският живот? — Изглежда искрено зарадван от обаждането и Ходжис доволно се усмихва. Същевременно го жегва чувство за вина, но и през ум не му минава да се откаже от „частното“ разследване.

— Не се оплаквам — отговаря, — само дето понякога ми домъчнява за бузестата ти, ухилена физиономия.

— Много мило. Ако не си чул, победихме в Ирак.

— Може да съм в оставка, но още не съм изкукал, драги. Искаш ли да обядваме заедно и да си побъбрим? Избери заведение, аз черпя.

— Трогнат съм, но вече обядвах. Да се уговорим за утре, а?

— Право да ти кажа, графикът ми е много натоварен, Обама също ще намине да се посъветва с мен относно бюджета, обаче заради теб ще променя часовете на срещите.

— Начукай си го, Кърмит!

— По-сладко е ти да ми го туриш. — Размяната на цинични реплики е като стара песен с елементарен текст.

— Да се видим в „Демазио“, става ли? Открай време харесваш това заведение.

— Бива. В дванайсет?

— Устройва ме.

— Сигурен ли си, че ще ти остане време за мен, старото куче?

— Били, обиждаш ме. Никога не задавай този въпрос. Искаш ли да доведа Изабел?

Ходжис не иска, но отговаря:

— Щом държиш…

Навярно едновремешната телепатия помежду им още действа, защото Пийт се позамисля и промърморва:

— Май този път ще си устроим ергенски купон.

— Както кажеш. — Ходжис облекчено въздъхва. — Ще се радвам да се видим.

— И аз. Приятно ми е да ти чуя гласа, Били.

Ходжис прекъсва връзката и отново се заглежда в озъбения Усмивко, който изпълва екрана на монитора.