Стивън Кинг
Мистър Мерцедес (97)

24.

Ходжис отново е в стая за разпити номер 4 — късметлийската му стая. Този път обаче седи от другата страна на масата срещу Пийт Хънтли и новата му партньорка — зашеметяваща красавица с дълга червеникава коса и със сиво-сини очи. Разпитът протича като разговор между колеги, но това не променя основните факти: взривена е кола и е загинала жена. Друг основен факт е, че разпитът си остава разпит.

— Дали има връзка с Убиеца с мерцедеса? — пита Пийт. — Как смяташ, Бил? Според мен е така, не мислиш ли? Особено след като жертвата е сестрата на Оливия Трилони.

„Жертвата“. Жената, с която се люби, когато си мислеше, че никога вече няма да му се случи. Жената, която го разсмиваше и успокояваше, помагаше му при последното разследване и беше не по-лош партньор от Пийт. Жената, която бърчеше нос и присмехулно имитираше неговото „Да“.

„Да не съм те чул да ги наричаш жертви“ — поучаваше го Франк Следж навремето, но сега той трябва да се примири с тази дума.

— Не виждам връзка — промърморва, опитвайки се да не обиди бившия си партньор. — Наглед е така, но понякога пурата е само пура, а съвпадението — съвпадение.

— Ти как се… — подхваща Изабел Джейнс, поклаща глава и се поправя: — Не, би трябвало да те попитам защо се запозна с нея? Провеждаше свое разследване на случая с мерцедеса, нали?

Не казва: „Играеш си на полицай като типичен пенсиониран дядка, макар че си в оставка, нали?“ Сигурно му го спестява от уважение към Пийт. В края на краищата човекът, когото разпитват — този едър мъж с измачкан панталон, окървавена бяла риза и разхлабена вратовръзка — е бившият партньор на Хънтли.

— Може ли чаша вода, преди да започнем? Още не съм на себе си. Тя беше симпатична жена.

Джейни беше много повече, но хладнокръвната част от неговия разум, която засега държи под ключ разгорещената, му подсказва, че това е правилният път — подстъпът, който ще го изведе до края на историята, както тясно странично шосе извежда към магистрала. Пийт става и излиза. Изабел, изпитателно вперила в Ходжис сиво-сините си очи, не продумва.

Пийт се връща. Ходжис изпива на един дъх половината вода в картонената чаша и започва да говори:

— Така. Всичко започна от нашия обяд в „Демазио“. Помниш ли го, Пийт?

— Разбира се.

— Питах те как върви разследването по важните случаи, които не довърших, когато се пенсионирах, но всъщност най-вече се интересувах от случая с Общинския център. Мисля, че ти се досети.

Хънтли само леко се усмихва.

— Тогава те попитах дали някога си се замислял за госпожа Трилони — по-специално за тона, че може би наистина не е имала резервен ключ. Спомняш ли си?

— Ъ-хъ.

— Питах те, защото ме тормозеше въпросът дали се отнесохме справедливо с нея. Или бяхме слепи за някои неща заради особеностите й.

— Какво означава „заради особеностите й“? — пита Изабел.

— Означава, че беше неприятна персона. Надменна, раздразнителна и обидчива. За да ме разбереш по-ясно, ще я сравня с Доналд Дейвис. Повечето хора вярваха на твърденията му, че е невинен. Защо? Защото не беше надменен, раздразнителен и обидчив. Играеше умело ролята на съкрушен от мъка съпруг като в сапунен сериал. Пък и беше физически привлекателен. Веднъж го гледах по Канал 6 — водещата, хубавка блондинка, стискаше бедра, сякаш всеки момент щеше да се изпразни.

— Отвратително! — заявява Изабел, но леко се подсмихва.

— Така е, но е вярно. Той очароваше хората. Оливия Трилони ги отблъскваше. Затова започвам да се питам дали бяхме обективни с нея.

— Бяхме! — отсича Пийт.

— Може би. Но като се пенсионирах, изведнъж ми остана много свободно време. Прекалено много. И един ден, малко преди да те поканя на обяд, Пийт, си помислих: „Да допуснем, че тя е казвала истината. Ако е така, къде е вторият ключ?“ Веднага след нашия обяд влязох в интернет, за да потърся отговор на този въпрос. И знаеш ли на какво попаднах? На един техничарски трик, наречен „кражба на сигнал“.

— Какво е това? — озадачено пита Изабел.

— О, божичко! — възкликва Хънтли. — Наистина ли мислиш, че някакъв компютърен гений е прихванал сигнала на смартключа на мерцедеса, а после случайно е открил резервния ключ в жабката или под седалката? Резервният ключ, който собственичката е забравила? Звучи изсмукано от пръстите, Бил. Особено като добавим факта, че тази жена беше еталон за нервозна, педантична персона.

Спокойно, сякаш само преди три часа не е покрил със сакото си откъснатата ръка на любимата жена, Ходжис сбито им предава казаното от Джером за прихващането на сигнал за безключов достъп, като го представя за свое проучване. Казва, че отишъл в апартамента на Лейк Авеню, за да разпита майката на Оливия Трилони („Ако изобщо беше жива — не знаех със сигурност“) и открил, че там живее Джанел, сестрата на Оливия. Не споменава за разходката до Шугър Хайтс и за разговора си с Радни Пийпълс, охранителя от фирма „Бдителност“, защото Пийт и Изабел може да му зададат въпроси, на които ще му е трудно да отговори. Рано или късно ще разберат всичко, но сега чувства, че е близо до Мистър Мерцедес. Трябва му само малко време.

Поне така се надява.

— Госпожа Патерсън ми каза, че е настанила майка си в „Слънчев кът“, хоспис на петдесетина километра от града. Предложи да ме придружи и да ме представи на възрастната дама, за да я разпитам.

— Защо? — повдига вежда Изабел.

— Защото мислеше, че сме се заяли със сестра й и така сме я довели до самоубийство.

— Глупости! — възразява Пийт.

— Няма да споря с теб, но разбираш за какво говоря, нали? Надявала се е да докаже невинността на сестра си.

Пийт му прави знак да продължи. Преди да заговори, Ходжис изпива останалата вода. Иска час по-скоро да се махне оттук. Може би Мистър Мерцедес вече е прочел съобщението, изпратено от Джером. Ако е така, може да се изплаши и да се опита да избяга. Де такъв късмет! По-лесно е да заловиш човек, който бяга, отколкото някой, който се крие в миша дупка.

— Разпитах старицата — продължава Ходжис, — но не научих нищо ново. Само я разстроих. Получи удар и скоро почина. — Той въздиша. — Госпожа Патерсън… Джанел… беше съкрушена от мъка.

— Обвини ли те? — пита Изабел.

— Не. Защото и тя искаше да говоря с майка й. След смъртта на старицата нямаше към кого да се обърне. Не познаваше никого в града освен болногледачката, която е с единия крак в гроба. И Джанел ми се обади — бях й дал телефонния си номер. Каза ми, че има нужда от помощ, особено с едни роднини, които ще пристигнат отдалеч, а тя почти не ги познава. И аз се отзовах. Джанел написа некролога, аз уредих другите формалности.

— Защо е била в твоя автомобил, когато са го взривили?

Ходжис обяснява за нервния срив на Холи. Не споменава как Джейни грабна шапката му в последния момент — не защото ще предизвика въпроси, а понеже е твърде болезнено за него.

— И така — обобщава Изабел, — запознаваш се със сестрата на Оливия Трилони, която ти става толкова симпатична, че я наричаш с малкото й име. Тя урежда да разпиташ майка й. Старицата получава мозъчен удар и умира, може би защото се е развълнувала от спомените за покойната си дъщеря. След погребението сестрата на Оливия загива при експлозия — в твоята кола! — и ти още не виждаш връзка с Убиеца с мерцедеса?

Ходжис разперва ръце:

— Той откъде ще знае, че съм тръгнал да разпитвам за ключа? Не съм пуснал обява във вестника. — После се обръща към Пийт: — Не съм говорил с никого за това. Дори с теб не споделих.

Пийт не може да приеме, че неприязненото им отношение към Оливия Трилони може да е повлияло на разследването, и се намръщва. Ходжис не го е грижа, че вероятно го е засегнал, защото наистина не бяха безпристрастни.

— О, да, не сподели, само ме изнуди да ти кажа каквото ти беше необходимо — избоботва Хънтли.

Ходжис се засмива и коремът му се сгъва на две като оригами.

— За какво изнудване говориш? — подхвърля. — Нали платих обяда.

— Кой друг би искал да те прати на оня свят? — намесва се Изабел. — В чий черен списък си попаднал?

— Ако трябва да посоча някого, бих заложил на фамилия Абаша. Пийт, колко души от мръсния им клан тикнахме в затвора, след като разкрихме канала за оръжие през 2004?

— Повече от дузина, но…

— Точно така. А след година още два пъти по толкова по закона РИКО^[1]. Разбихме ги на пух и прах. Фаби Дългоносия се закани, че ще очистят и двама ни.

— Били, Абаша не могат да очистят никого, Фабрицио е на оня свят, брат му е в лудницата, където сигурно се представя за Наполеон, а останалите са в затвора.

Ходжис не продумва.

— Е, добре — отстъпва Пийт, — никога няма да изтребим всички хлебарки по света, но все пак няма логика да са Абаша. Моите уважения, приятелю, но вече си пенсиониран. Бракуван си с печат „В оставка“.

— Да. Което означава, че могат да ми отмъстят безнаказано. Докато ти още имаш полицейска значка.

— Предположението ти е абсурдно. — Изабел скръства ръце, за да покаже, че въпросът е приключен.

Ходжис вдига рамене:

— Някой се опита да ме взриви и не вярвам, че Убиецът с мерцедеса притежава способностите на ясновидец и е разбрал, че проучвам историята с липсващия ключ. Дори да е така, защо да ме убива? Как този ключ ще ме отведе до него?

— Той е психопат! — отсича Пийт. — Не ти ли стига?

— Хубаво, но повтарям — откъде би могъл да разбере?

— Нямам представа. Слушай, Били, премълчаваш ли нещо? Нещо, което според теб е маловажно?

— Не.

— Аз пък мисля, че спестяваш нещо! — Изабел накланя глава. — Я кажи, ти спеше ли с нея?

Ходжис извръща очи към нея:

— Как мислиш, Изи? Погледни ме.

Изабел го изучава няколко секунди, после отмества поглед. Боже, колко близо беше до истината! „Женска интуиция — казва си той. — Добре че не свалих още килограми. И че не взех да използвам онази гадна помада за коса «Само за мъже».“

— Виж, Пийт, хайде, освободи ме вече. Искам да изпия една бира у дома и да размисля на спокойствие.

— Заклеваш ли се, че не криеш нещо? Кажи ми, сега сме насаме.

Без капка угризение Ходжис пропуска последния си шанс да каже истината.

— Нищичко не крия.

Пийт му казва, че ще поддържат връзка; утре или в петък ще го повикат да напише официални показания.

— На ваше разположение съм. Още нещо, приятелю. Послушай съвета ми. През следващите седмици внимателно си оглеждай колата, преди да седнеш зад волана.

На вратата Пийт го прегръща през раменете:

— Съжалявам. И за случилото се, и за въпросите, с които те тормозим.

— Няма нищо. Това ви е работата.

Хънтли го стисва здраво и му прошепва:

— Криеш нещо. За баламурник ли ме вземаш?

За миг Ходжис е готов да му се довери. След това се сеща за думите на Джейни: „Той е наш.“

Извръща се, хваща Хънтли за ръцете, поглежда го в очите и казва:

— И за мен е пълна загадка. Повярвай ми.