Стивън Кинг
Мистър Мерцедес (96)

23.

Брейди се връща вкъщи доста преди обед — разрешил е всичките си проблеми. Съседът от отсрещната къща, старият господин Бийсън, стои насред двора си.

— Чу ли? — обръща се към Брейди.

— Какво да чуя?

— Взривиха нещо в центъра. Имаше голям облак дим, но се разнесе.

— Нищо не съм чул, радиото в колата свиреше силно.

— Фабриката за бои е експлодирала, така си мисля. Почуках на вратата ви, но майка ти не отвори. Сигурно спи. — Лукавият му поглед сякаш добавя: „Пак се е напила.“

— Да, сигурно — отвръща Брейди. Не му харесва, че любопитният дърт кретен е чукал на вратата. Според него най-добрите съседи са онези, които не ти се мяркат пред очите. — Извинете, но бързам, господин Бийсън.

— Предай поздрави на майка си.

Брейди отключва, влиза и заключва след себе си. Подушва въздуха. Нищо. Или… почти нищо. Може би се долавя неприятен дъх — като мириса на пилешки кости, престояли няколко дни в кофата за боклук под мивката.

Отива в спалнята й. Отмята чаршафа и изцъклените й очи се втренчват в него. Вече не му се струват толкова страшни. Много важно, че съседът Бийсън любопитства, майната му на дъртия клюкар. Най-важното е да удържи положението само още няколко дни. Майната им и на обвиняващите очи на маминка. Вината не е в него — тя сама причини смъртта си. Както трябваше да стане и с дъртия ДВО. Майната му и на него, голям праз, че не се самоуби, ето че го няма вече. Вече наистина е в оставка. Да Вониш в Отвъдното, ДВО Ходжис.

— Справих се, мамо — казва Брейди. — И ти ми помогна. Само във въображението ми, но… — Но не е съвсем сигурен. Може би тя беше там наистина и му напомни да заключи колата на ченгето. Беше забравил да го стори. — Е, благодаря ти — промърморва почти искрено. — Благодаря ти за всичко. Съжалявам, че си мъртва.

Изцъклените й очи все така обвиняващо се взират в него.

Той посяга — колебливо — и ги затваря, както е виждал във филмите. За няколко секунди клепачите остават склопени, но изведнъж се вдигат като повредени стари щори и очите на мъртвата пак се вторачват в него. Казват му: „Ти ме уби, муцинко.“

Настроението му се разваля и той закрива лицето й с чаршафа. Слиза в дневната и пуска телевизора, като очаква, че поне един от местните канали ще предава от мястото на произшествието, но няма репортаж. Това го вбесява. Няма ли да се усетят, че в колата се е взривила бомба? Очевидно не. Очевидно шибаното кулинарно шоу на Рейчъл Рей^[1] с любимото й руло „Стефани“ е по-важно.

Изключва телевизора (ненапразно наричан от мнозина „идиотска кутия“), бързо слиза в контролния си център, включва с гласова команда „Хаос“ компютрите и спира самоубийствената програма с друга гласова команда — „Тъмнина“. Започва да танцува, размахва юмруци и си тананика песента „Бим-бам, вещицата пукна“^[2], като заменя вещицата с ченгето. Надява се, че това ще повдигне настроението му, но напразно. Първо слухтящият съсед, после обвиняващите очи на майка му… защо се бъхти толкова, та да му отнемат удовлетворението, което е заслужил?

Все едно. Предстои му важна работа — да се подготви за концерта. Сяда до дългата работна маса. Изсипал е в три буркана от майонеза металните топчета, които бяха в елека-бомба. До бурканите има кутия с найлонови пликове с вместимост четири литра за съхранение на храни. Започва да ги пълни (без да ги препълва) със сачмите. Работата го успокоява и доброто му настроение постепенно се завръща. Тъкмо свършва, когато проехтява параходна сирена.

Той вдига глава и се намръщва. Програмирал е този сигнал, за да известява за ново съобщение в „Синия чадър“. Не, невъзможно е! Единственият, с когото общува в този сайт, е Кърмит Уилям Ходжис, ДВО, което освен „детектив в оставка“ означава и „да вониш в отвъдното“.

Оттласква се с крака, закарва стола на колелца пред компютър 3 и се взира в екрана. Върху иконката със синия чадър се е появило червено кръгче с цифрата 1. Той кликва върху него и изумено зяпва: наистина има съобщение.

kermitfrog19 иска да говори с теб!

Искаш ли да разговаряш с kermitfrog19?

Да Не

Иска му се да повярва, че съобщението е пратено снощи или тази сутрин, преди Ходжис и русата хубавица да излязат от апартамента, но не може. Ясно се чу, че то дойде току-що.

Събира цялата си смелост (защото това е много по-страшно от очите на мъртвата му майка), кликва върху „Да“ и чете.

Изтърва ме.

☺

И запомни нещо, дрисльо: аз съм като страничното ти огледало. Сещаш се, нали, ОБЕКТИТЕ СА ПО-БЛИЗО, ОТКОЛКОТО ИЗГЛЕЖДАТ.

Знам как си отключил мерцедеса. Не е с ключа, който се дава на пиколото. Но ти се върза, нали? Ама, разбира се, че се хвана. Защото си дрисльо.

Имам списък на всички коли, които си ограбил между 2007 и 2009.

Имам и друга информация, но засега няма да я споделя с теб. Все пак ЩЕ те светна за нещичко: казва се „престъпен ДЕЕЦ“, а не „ДЕЯТЕЛ“.

Защо ти го издавам ли? Защото вече не възнамерявам да те заловя и да те предам на полицията. Притрябвало ми е — вече не съм полицай.

Ще те убия.

До скоро, мамино синче.

Колкото и да е потресен, Брейди отново и отново препрочита последния ред.

Става и движейки се сковано, сякаш е на кокили, отива до килера. Влиза, затваря вратата и закрещява, удряйки с юмруци по рафтовете. Вместо кучето на ония чернилки, по погрешка отрови майка си. Беше лошо. А сега е убил друг човек вместо дъртото ченге. Това е още по-лошо. Сигурно е русата кучка. Блондинката е била с шапката на дъртия ДВО поради някаква идиотска причина, която само друга блондинка може да разбере.

Но едно е ясно: той, Брейди, вече не е в безопасност в тази къща. Ходжис може би блъфира, че е близо, но може и да казва истината. Разбрал е за джаджа 2. Знае за обирите на колите. Твърди, че знае и други подробности. И…

„До скоро, мамино синче.“

Трябва да се махне оттук. И то бързо. Но първо ще свърши нещо друго.

Качва се на горния етаж и пак влиза в спалнята на майка си, само че този път почти не поглежда трупа под чаршафа. Отива в банята и рови в чекмеджетата на шкафчето, докато намира самобръсначката „Лейди Шик“, която маминка използваше. После се залавя за работа.