Стивън Кинг
Мистър Мерцедес (89)

16.

Той не закъснява и е с филцовата шапка. Джейни му казва, че изглежда добре. Ходжис я уверява, че изглежда по-добре от него. Тя се засмива и го целува.

— Да вървим и да приключим с тази история — я подканя Ходжис.

Джейни бърчи нос:

— Да.

Отиват с тойотата до погребалната агенция и пак са първи. Влизат в салона „Вечен покой“. Джейни се оглежда и одобрително кимва. Сгъваемите столове вече са подредени, върху всеки е оставена програма с реда на церемонията. На мястото на ковчега стои маса, смътно напомняща за маса пред олтар, и украсена с пролетни цветя. От невидимите високоговорители звучи музика на Брамс — толкова тихо, че едва се чува.

— Добре ли е? — пита Ходжис.

— Става. — Джейни дълбоко въздиша и повтаря думите му отпреди двайсет минути: — Да приключим с тази история.

Опечалените са в същия състав като предишния ден. Джейни ги посреща на вратата. Докато се ръкува с тях, прегръща ги и произнася онова, което се казва при подобни случаи, Ходжис стои до нея и оглежда колите, преминаващи по улицата. Нищо не събужда подозренията му, включително неугледното субару, което минава край погребалната агенция, без да намали скоростта.

Шевролет със стикер на компанията за коли под наем „Херц“ на предното стъкло завива към паркинга зад сградата. След малко се появява чичо Хенри, предшестван от своето подрусващо се „директорско“ шкембе. След него крачат Шарлот и Холи. Шарлот, която носи бели ръкавици, стиска ръката на Холи малко над лакътя. Ходжис си помисля, че лелята е като надзирателка, която води арестантка — вероятно наркоманка — към затворническата килия. Холи е още по-бледа от вчера, ако това изобщо е възможно. Носи същата размъкната кафява рокля, хапе устни и вече е изяла почти всичкото си червило.

Поглежда Ходжис и стеснително се усмихва. Той й подава ръка, Холи я сграбчва и панически я стиска, докато Шарлот я дръпва и я вкарва в салона.

Церемонията се води от млад свещеник от църквата, която госпожа Уортън посещаваше всяка неделя, преди състоянието й да се влоши. Прочита обичайния пасаж от „Притчи“ за добродетелната жена. Ходжис е склонен да приеме, че покойната е била по-ценна от корали, но се съмнява да е прекарала живота си в работа с вълна и с лен.^[1]

Но текстът е поетичен и когато свещеникът приключва, всички ронят сълзи. Човекът е млад, обаче достатъчно съобразителен, за да не чете надгробно слово за жена, която почти не познава. Вместо това той кани всички, които пазят „скъпи спомени“ за покойната Елизабет, да ги споделят. Няколко души откликват. Първа „споделя“ болногледачката Алтея Грийн, последна е Джейни — речта й е кратка и трогателна.

— Иска ми се да бяхме още малко заедно — завършва тя.