Стивън Кинг
Мистър Мерцедес (82)

9.

— С кого говореше, с близката ти от „Архиви“ ли?

— Да, с Марло Еверет. Тя винаги отива рано в управлението. Пийт Хънтли, старият ми партньор, се кълнеше, че всъщност никога не си тръгва от работа.

— Каква история й пробута, ако мога да попитам?

— Няколко съседи ми разказали за човек, който пробва вратите на колите в квартала, за да намери неотключена. Тогава съм си спомнил, че преди две-три години в центъра на града имаше поредица от обири на автомобили, а извършителят не беше заловен.

— Аха. А това, че обещаваш да не се превърнеш в дядка? Какво искаше да кажеш?

— Така викаме на пенсионираните колеги, които не могат да се откъснат от работата. Обаждат се на Марло и я молят да проверява автомобилни номера, които по някаква причина са им са се сторили подозрителни. Или пък приклещват някакъв човек, който им изглежда неблагонадежден, искат му документите и се обаждат на Марло да провери в масивите дали е криминално проявен.

— И тя го върши, без да възразява?

— Е, мърмори малко, колкото за тежест, но мисля, че няма нищо против. Преди няколко години един старчок на име Кени Шейс се обади и съобщи за 65 — това е код за подозрително поведение, въведен след терористичните атаки на 11 септември. Оказа се, че заловеният не е терорист, а беглец от закона, който през 1987 е убил цялото си семейство в Канзас.

— Гледай ти. Старецът получи ли медал?

— Не, само благодарност, но повече не му трябваше. Отиде си след шест месеца — обяснява Ходжис. — Всъщност Кени Шейс не си отиде от старост, а захапа дулото на пистолета и дръпна спусъка, преди ракът на белите дробове да го довърши.

Мобилният му иззвънява. Звукът е приглушен, защото телефонът пак е в жабката. Джейни го изважда и му го подава с леко иронична усмивка.

— Здрасти, Марло, като стрела си. Какво откри? Нещо интересно? — Той слуша и кима, вмъква по някое „ъ-хм“ и „ясно“ и продължава да шофира в натоварения сутрешен трафик. Благодари за информацията, затваря телефона и го подава на Джейни, но тя поклаща глава:

— Сложи го в джоба си. Някой може да те потърси. Знам, че не си свикнал, но се опитай да си в крак с времето. Какво научи?

— От септември 2007 започва поредица от дузина обири на коли в централните квартали. Марло казва, че може и да са повече, защото хората се обръщат към полицията само когато от автомобила липсва нещо ценно. Някои дори не забелязват, че колата им е претършувана. Последният сигнал е от март 2009, по-малко от три седмици преди касапницата пред Общинския център. Това е нашият човек, Джейни. Убеден съм. Попаднахме на дирите му, което означава, че се приближаваме към него.

— Чудесно.

— Мисля, че ще го открием. Ако успеем, твоят адвокат Шрон ще отиде в управлението да уведоми бившия ми партньор Пийт Хънтли, който ще свърши останалото. Все още имаме съгласие по този въпрос, нали?

— Да. Но дотогава той е наш. Все още имаме съгласие и по този въпрос, нали?

— Абсолютно.

Вече са на Лейк Авеню и Ходжис вижда празно място точно пред сградата, където живееше покойната госпожа Уортън. Днес явно късметът му работи. Докато паркира, си мисли колко ли пъти Оливия Трилони е използвала същото място.

Пуска монети в автомата и с крайчеца на окото си вижда как Джейни загрижено поглежда часовника си.

— Спокойно — казва й. — Имаме много време.

Отправяйки се към входната врата, Ходжис натиска бутона за дистанционно заключване на колата. Прави го машинално, защото мисли за Мистър Мерцедес, но навикът е навик. Пъхва ключа в джоба си и бърза да настигне Джейни, за да й държи вратата.

„Превръщам се във влюбен глупак“ — мисли си. А след това си казва: „И какво от това?“