Стивън Кинг
Мистър Мерцедес (70)

27.

Както и предишния ден в неделя грее ярко слънце и е топло като през лятото. Както и предишния ден Брейди продава цялата си стока до четири — два часа, преди да наближи време за вечеря и паркът да започне да опустява. Минава му през ум да се обади вкъщи да пита майка си какво да купи за хапване, но решава да вземе нещо от „Джон Лонг Силвър“ и да я изненада. Тя харесва хапките от лангустини и омар.

Оказва се обаче, че той ще е изненаданият.

Влиза вкъщи през гаража и обичайният му поздрав „Здрасти, мамо, върнах се!“, засяда в гърлото му. Този път тя не е забравила да изключи печката, но в жилището мирише на прегоряло от месото, което си е пържила за обяд. От дневната се чуват глух тропот и странно гъргорене.

Той наднича в тигана на печката и вижда парченца прегоряла кайма, които се издигат като вулканични острови над слой втвърдена мазнина. На кухненския плот стоят преполовена бутилка „Столичная“ и буркан с майонеза — единственото, с което майка му гарнира хамбургерите си.

Брейди изпуска омазнените пликове с ресторантската храна, но дори не забелязва, че са на пода.

„Не! — мисли си. — Невъзможно е.“

Само че е възможно. Той рязко отваря кухненския хладилник и там, на най-горния рафт, се мъдри найлоновият плик с каймата, смесена със стрихнин. Половината липсва.

Брейди глуповато се взира в плика и си мисли: „Тя никога не отваря малкия хладилник в гаража. Никога. Той е мой. — Тази мисъл е последвана от друга: — Откъде знаеш какво отваря, когато те няма? Може да е ровила във всичките ти чекмеджета и даже под матрака.“

Гъргоренето пак се чува. Брейди оставя хладилника отворен и се втурва към дневната, като пътьом изригва под масата единия плик от „Лонг Джон Силвър“. Майка му седи на дивана, изпъната като струна. Носи синя копринена пижама и на горнището се е образувал лигавник от повръщано, примесено с кръв. Коремът й е надут като на бременна в седмия месец, копчетата всеки момент ще се скъсат. Лицето й е бледо като платно, косата й стърчи като нарисувана със спрей от луд художник. Ноздрите й са запушени със съсиреци. Очите й са изскочили от орбитите. Брейди си казва, че сигурно не го вижда, но тя протяга ръце към него.

— Мамо! Мамо!

Първата му мисъл е да я потупа няколко пъти по гърба, но като вижда останките от хамбургера на масичката и голямата чаша с недопит коктейл с водка, разбира, че потупването по гърба няма да помогне. Месото не е заседнало в гърлото й. Де да беше.

Пак чува глухия тропот, който го посрещна при влизането вкъщи — стъпалата на майка му се удрят в пода, вдигат се и пак се удрят, все едно тя марширува на място. Гърбът й се извива като дъга, ръцете й се изпъват нагоре — сега не само марширува, но и сигнализира като рефер, че голът се зачита. Единият й крак конвулсивно потреперва и ритва масичката. Чашата с недопития коктейл пада на пода.

— Мамо!

Тя полита назад върху облегалката на дивана, след това рязко се накланя напред. Очите й, изпълнени с нечовешка болка, са приковани в Брейди. От гърлото й излизат нечленоразделни звуци — може би се опитва да каже името му, може би — не.

Какво се даваше на пострадали от отравяне? Сурови яйца ли? Или кока-кола? Не. Кока-колата помага при стомашно разстройство, а нейният случай е много по-тежък.

„Трябва да бръкна с пръсти в гърлото й — мисли си той. — Да предизвикам повръщане.“

Но сега пък зъбите й се разтракват в бесен марш и Брейди колебливо отдръпва ръка и затиска с длан устата си. Забелязва, че майка му почти е прегризала долната си устна — от това най-вероятно е и кръвта по горнището на пижамата й.

— Брейуи! — Тя си поема въздух и захриптява: — Зъни… евет… енайсет!

„Звънни на 911.“

Брейди изтичва до телефона, вдига слушалката и чак тогава осъзнава, че не може да повика помощ. Ще последват твърде много въпроси, на които няма как да отговори. Връща слушалката на вилката и се втурва обратно при майка си.

— Защо си ровила там, майко? Защо?

— Брейуи! Евет… енайсет…

— Кога го изяде? Колко време мина?

Стъпалата й отново забарабаняват по пода. Тя рязко отмята глава, изцъклените й очи се взират в тавана за секунда-две, после главата й клюмва. Отново се чува гъргоренето — сякаш вода си пробива път през частично запушена тръба. Устата на отровената жена се разтяга, от гърлото й изригва бълвоч и на скута й се образува локва. Боже господи, половината е кръв!

Брейди си спомня как понякога му се искаше да е мъртва. „Но не съм искал да стане така — казва си. — Не и по този начин.“

Хрумва му нещо — сякаш лъч светлина озарява бушуващ океан. В интернет ще намери указания как да й окаже първа помощ. В интернет има всичко.

— Ще ти помогна — прошепва, — но ще те оставя сама за малко. Ти… ти чакай тук, мамо. Опитай се да…

Без малко да й каже: „Опитай се да се отпуснеш.“

Затичва се към кухнята и към вратата към мазето. Там, долу, ще научи как да я спаси. Дори да не научи, поне няма да я гледа как бере душа.