Стивън Кинг
Мистър Мерцедес (68)

25.

Рано в неделя сутринта, преди да вземе душ, Джейни му показва как да използва айпада. Той отваря „Синия чадър на Деби“ и намира ново съобщение от Мистър Мерцедес — лаконично и заплашително: „Ще те разкатая, дядка.“

— Да. Ясно ми е как се чувстваш — казва той и за своя изненада се разсмива.

Джейни излиза от банята, загърната в кърпа. Около нея се носи пара — като специален ефект от холивудски филм. Пита го на какво се смее. Той й показва съобщението, но на нея не й се струва забавно.

— Надявам се, че знаеш какво правиш.

И Ходжис се надява. Сигурен е в едно: Когато се прибере вкъщи, ще извади от сейфа в спалнята си своя глок — пистолета, който носеше, когато беше на активна служба — и отново ще започне да го носи навсякъде. „Бияча“ вече не е достатъчен.

Телефонът на шкафчето до двойното легло иззвънява. Джейни вдига слушалката, казва няколко думи и затваря.

— Беше леля Шарлот. Предлага веселата ни дружинка да се събере след двайсет минути на закуска. Мисля, че няма търпение да отиде в Шугър Хайтс, за да преброи сребърните прибори.

— Добре.

— Каза още, че леглото е прекалено твърдо и се е наложило да изпие противоалергично хапче заради възглавниците, пълни с изкуствена вата.

— Хъм. Джейни, компютърът на Оливия още ли е в къщата в Шугър Хайтс?

— Разбира се. В стаята, която използваше за кабинет.

— Можеш ли да я заключиш, за да не влизат там?

Тя тъкмо закопчава сутиена си и застива за секунда с лактите назад: типична женска поза.

— Майната им, ще им забраня да влизат! Няма да позволя на тази жена да ме тормози. Какво мислиш за Холи? Разбираш ли какво говори?

— Помислих, че си поръчва „чист бейгъл“ за вечеря — признава Ходжис.

Джейни се отпуска на стола, на който седеше през нощта и плачеше — сега обаче се смее.

— Миличък, ти си некадърен детектив. Което в случая означава способен.

— Когато мине погребението и те си тръгнат…

— Най-късно в четвъртък — прекъсва го Джейни. — Ако останат и ден повече, ще се наложи да ги убия.

— И никой съд няма да те признае за виновна. Та като си тръгнат, ще помоля моя приятел Джером да погледне компютъра на Оливия. Щях да го доведа по-рано, но…

— Няма да го оставят на мира. Нито пък мен.

Ходжис си спомня любопитния поглед на леля Шарлот и кима, а тя добавя:

— Мислиш ли, че всичко, което е писала в „Синия чадър“, още е там? Не изчезва ли при всяко излизане от сайта?

— Не ме интересува сайтът, а призрачните гласове, които сестра ти е чувала нощем.