Стивън Кинг
Мистър Мерцедес (65)

22.

Ходжис си купува обяд от близкия кулинарен магазин (салата вместо бургера, за който стомахът му лобира) и се прибира вкъщи. Физическото натоварване от предишната нощ, макар и приятно, е поизчерпало силите му и въпреки че е обещал на Джейни да й се обади (изглежда, че ще се наложи да посетят къщата на покойната госпожа Трилони в Шугър Хайтс), той решава, че следващата стъпка в разследването ще е кратък сън. Проверява телефонния секретар в дневната и вижда, че няма съобщения. Надниква в „Под синия чадър“ — Мистър Мерцедес не му е писал — и си ляга. Настройва „вътрешния си будилник“ да го събуди след час. Преди да се унесе, се сеща, че пак е забравил мобилния си телефон в жабката на тойотата.

„Трябва да отида да го взема — мисли си. — Дадох й и номера на стационарния си телефон, но тя не е старомодна като мен, а съвременна жена, и ще позвъни на мобилния, ако й потрябвам.“

И заспива.

Събужда го старомодният телефон. Докато се пресяга през леглото да го вдигне, вижда, че вътрешният му будилник, който не му е изневерявал през годините му на активна служба, явно се е пенсионирал заедно с него. Спал е цели три часа.

— Ало?

— Никога ли не си проверяваш съобщенията, Бил?

Джейни. Минава му през ум да й каже, че батерията на телефона му е паднала, но никоя връзка, даже да е ден за ден, не бива да започва с лъжи. И то за такова маловажно нещо. Гласът й е дрезгав и пресипнал, сякаш е крещяла. Или е плакала.

Той се надига в леглото:

— Какво е станало?

— Тази сутрин майка ми получи удар. Аз съм в Окръжната болница в Уорсо, най-близката до „Слънчев кът“.

Ходжис прехвърля крака през ръба на леглото и стъпва на пода.

— Господи, Джейни. Зле ли е?

— Да. Обадих се на сестра й Шарлот в Синсинати и на брат й Хенри в Тампа. И двамата ще дойдат. Леля Шарлот със сигурност ще доведе и братовчедка ми Холи. — Тя невесело се засмива. — Естествено, че ще довтасат. Нали знаеш стария принцип — следвай парите.

— Искаш ли и аз да дойда?

— Разбира се, но не знам как да обясня присъствието ти. Не върви да те представя като човека, с когото съм си легнала почти веднага след първата ни среща. А ако им кажа, че съм те наела да разследваш смъртта на Оли, до часове децата на чичо Хенри ще го публикуват във Фейсбук. По отношение на клюките чичо Хенри е по-тежък случай от леля Шарлот, но и двамата не са пример за дискретност. За щастие братовчедка ми не е като тях, тя е само откачалка. — Джейни си поема дълбоко въздух и гласът й потреперва. — Боже, колко ми е нужен приятел за подкрепа! Не съм виждала Шарлот и Хенри от години. Не дойдоха на погребението на Оли, нито пък са си правили труда да се заинтересуват от моя живот.

Ходжис се замисля и отсича:

— Ще ме представиш като добър познат. Работил съм за охранителна фирма „Бдителност“ в Шугър Хайтс. Запознали сме се, когато си дошла за отварянето на завещанието й в присъствието на онзи адвокат. Как му беше името? Чам.

— Шрон. — Тя пак си поема въздух и въздиша. — Може и да повярват.

Разбира се, че ще повярват. Ченгетата са царе, когато се налага да се изфабрикува достоверна лъжа за прикритие.

— Идвам, чакай ме.

— Но… нямаш ли работа в града? Свързана с разследването?

— Нищо, ще почака. Ще съм при теб след час. Може би дори по-скоро — в събота движението не е натоварено.

— Благодаря ти, Бил. От все сърце. Ако не съм във фоайето…

— Ще те намеря. Аз съм опитен детектив. — Той си нахлузва обувките.

— Може би трябва да си носиш дрехи за преобличане. Взех три стаи в хотел „Холидей Ин“, който е на две преки от болницата. Ще взема и една за теб. Това е то удобството да си богат. И да имаш платинена карта „Американ Експрес“.

— Джейни, не е проблем да се върна с колата до града.

— Да, но майка може да умре. Ако се случи днес или през нощта, наистина ще ми е нужен приятел. За… за… сещаш се, за…

Сълзите я задавят и тя не довършва мисълта си. Не е необходимо, защото Ходжис знае какво ще каже. „За уреждане на погребението.“

След десет минути вече пътува на изток към „Слънчев кът“ и Окръжната болница в Уорсо. Очаква да намери Джейни в чакалнята пред интензивното отделение, но я заварва на двора, седнала на бронята на паркирала линейка. Спира до нея, тя се качва в колата и един-единствен поглед към изпитото й лице и хлътналите й очи му казва всичко.

Джейни запазва самообладание, докато той паркира, но след това се срива. Ходжис я прегръща. Тя му казва, че Елизабет Уортън си е отишла от този свят в три часа и петнайсет минути.

„Тъкмо когато се обувах“ — си помисля Ходжис и я прегръща още по-силно.