Стивън Кинг
Мистър Мерцедес (61)

18.

Някога, през добрите стари времена, преди появата на мобилни приложения, айпади, самсунг галаксита и супербързи безжични мрежи от четвърто поколение, уикендите в „Дискаунт Електроникс“ бяха най-натоварените дни. Сега обаче хлапетата, които навремето идваха да си купуват компактдискове, свалят парчета на „Вампайър Уикенд“^[1] от Айтюнс, докато родителите им сърфират в Ибей или гледат пропуснати епизоди от телевизионни сериали в Хулу^[2].

През тази съботна сутрин в клона на „Дискаунт Електроникс“ в търговския център „Бърч Хил“ е пустош.

Тоунс е в търговската зала и се опитва да пробута на някаква старица телевизор, който вече е антика. Фреди Линклатър е на паркинга зад магазина, пуши цигара след цигара (червено „Марлборо“) и вероятно репетира поредната си реч в защита на гейовете и лесбийките. Брейди е пред един от компютрите на най-задния ред — старомоден „Визио“, който е настроил да не съхранява никакви входящи данни и историята на сърфирането. Втренчил се е в последното съобщение на Ходжис. Лявото му око примигва — от нерви е получил тик.

Спри да ръсиш мръсотии по адрес на майка ми, разбра ли? ☺

Тя не е виновна, че си се оплел в глупави лъжи. Взел си резервния ключ от жабката, така ли? Много интересно, защото и двата ключа бяха у Оливия Трилони. Липсваше само ключът за пиколото. Тя го е държала в магнитна кутийка под задния калник. ИСТИНСКИЯТ Убиец с мерцедеса явно е разбрал къде е.

Няма да се занимавам повече с теб, тъпоглавецо. Коефициентът ти на симпатичност се върти около нула, а знам от сигурен източник, че Доналд Дейвис ще признае за мелето пред Общинския център. И какво ти остава? Да продължиш лайняния си, тъп, безрадостен живот. Само още нещо, преди да сложа точка на тази прелестна кореспонденция. Заплашваш ме с убийство. Това е углавно престъпление, но знаеш ли какво? Все ми е едно. Ти, приятелче, си само бъзлив, боклучав поплювко. Интернет гъмжи от такива като теб. Искаш ли да дойдеш вкъщи (наясно съм, че знаеш къде живея) и да ме заплашиш лице в лице? Не? Така и предполагах. Позволи ми да завърша с една дума — толкова простичка, че дори пън като теб ще я разбере.

Чупката!

Брейди е толкова вбесен, че се вцепенява. Побиват го тръпки, същевременно целият гори. Струва му се, че ще остане така, прегърбен над лайняния „Визио“ с абсурдно намалената цена от осемдесет и седем долара и осемдесет и седем цента, докато или пукне от измръзване, или избухне в пламъци, или някак си и двете заедно.

Но щом на стената се очертава нечия сянка, установява, че все пак може да се движи. Затваря съобщението от шишкавия ДВО секунда преди Фреди да се наведе и да се зазяпа в екрана.

— Какво гледаше, Брейдс? Каквото и да е, скри го адски бързо.

— Документален филм на „Нешънъл Джиографик“. Нарича се „Когато лесбийките нападат“^[3].

— Чувството ти за хумор — заяжда го тя — може да е по-добро от спермограмата ти, но доста се съмнявам.

Появява се и Тоунс Фробишър:

— Имаме повикване на адрес в Еджмонт. Кой от двама ви ще отиде?

Фреди отсича:

— Ако трябва да избирам между посещение в селяндурския рай и невестулка в задника си, ще избера невестулката.

— Аз ще отида — казва Брейди. Решил е, че има неотложна работа. Нещо, което не може да чака.