Стивън Кинг
Мистър Мерцедес (53)

10.

В асансьора Ходжис отново я целува. Този път тя притиска тила му с двете си ръце, а неговата длан се плъзва надолу по гърба й към белите й панталони, прилепнали към задните й части. Усеща допира на твърде обемистия си корем в стегнатото й тяло и си мисли, че сигурно туловището му я отвращава, но когато вратата на асансьора се отваря, бузите й са поруменели, очите й искрят и усмивката й разкрива низ от малки, бели зъби. Хваща го за ръка и го повлича по късия коридор от асансьора към вратата на апартамента:

— Побързай. Ще го направим, затова ела, преди един от двама ни да се шубелиса и да се откаже.

„Няма да съм аз“ — си казва Ходжис. Чувства се безстрашен като Супермен.

Джейни не успява да отключи, защото пръстите й треперят. Засмива се на несръчността си, а той хваща ръката й и двамата заедно пъхат ключа в ключалката.

Апартаментът, в който Ходжис за първи път се срещна със сестрата и с майката на тази жена, тъне в полумрак, защото слънцето се е преместило от другата страна на сградата. Езерото е добило по-тъмен, наситенокобалтов цвят, почти лилав. Платноходки няма, но се вижда товарен кораб…

— Хайде — подканя го тя. — Хайде, Бил, моля те, не ме измъчвай.

Влизат в някаква стая. Той не знае дали е спалнята на Джейни, или е тази, в която Оливия е нощувала при посещенията си в четвъртък срещу петък, и не го интересува. Животът от последните няколко месеца — следобедите пред телевизионния екран, вечерята, претоплена в микровълновата печка, бащиният му револвер „Смит енд Уесън“ — изглежда толкова далечен, сякаш е на герой от скучен чуждестранен филм.

Докато съблича през главата блузата си на синьо-бели райета, Джейни закача дрехата в шнолата си за коса и нетърпеливо се засмива:

— Помогни ми с това проклето нещо, моля те…

Той плъзга ръце по гладката й кожа (в първия миг тя леко потрепва), след това нагоре под дрехата и я издърпва нагоре. Джейни се смее задъхано, на пресекулки. Сутиенът й е семпъл, от бял памук. Ходжис слага ръце на кръста й и я целува между гърдите, а тя разхлабва колана му и разкопчава панталона. „Ако знаех, че това би могло да ми се случи на този етап от живота ми — си мисли той, — щях да подновя тренировките в залата за фитнес.“

— Защо… — подхваща.

— О, млъкни — прошепва Джейни, плъзга ръката си надолу и смъква ципа. Панталонът му пада, придружен от звън на монети. — После ще говорим. — Стисва го между краката и леко разклаща члена му, сякаш премества скоростен лост на автомобил, при което той изстенва. — Добро начало. Дръж фронта, Бил!

Просват се на леглото: Ходжис по боксерки, Джейни по бикини, семпли и памучни като сутиена. Той се опитва да я обърне по гръб, но тя се противопоставя.

— Няма да ти позволя да си отгоре — казва. — Ако получиш инфаркт, докато се любим, ще ме смачкаш.

— Ако получа инфаркт, докато се любим, ще бъда най-разочарованият мъж, напуснал този свят.

— Не мърдай. Стой така. — Джейни пъхва пръсти под ластика на боксерките му. Той обхваща гърдите й с шепи. — Повдигни си краката. И ме докосвай с палци. Харесва ми.

Той изпълнява и двете й команди — открай време умее да се справя с няколко задачи наведнъж.

В следващия миг Джейни го гледа отгоре, косата й е паднала над очите. Тя издава долната си устна и я духва нагоре.

— Стой мирно. Остави всичко на мен, само ме следвай. Не те командвам, но не съм правила секс от две години. А и последния път беше гадно. Искам този път да ми е хубаво. Заслужила съм го.

Хлъзгавата топлина на слабините й го обгръща и той машинално повдига бедрата си.

— Казах ти, не мърдай. Следващия път прави каквото искаш, но днес остави на мен.

Трудно му е, но се подчинява.

Косата й отново пада над очите, обаче този път тя не я издухва, защото е прехапала долната си устна и упорито я гризе, от което после сигурно ще я боли. Тя прокарва длани по побелелите косми на гърдите му и продължава надолу по конфузно обемистия му корем.

— Трябва… да отслабна — изпъшква той.

— Трябва да мълчиш! — Размърдва се, спира и затваря очи. — О, боже, колко е дълбоко. И приятно. Ще мислиш после за теглото си и за диетата си, чу ли? — Тя прави още няколко движения, спира пак за малко, за да хване точния ъгъл, после започва да се движи в ритъм.

— Не знам колко дълго мога…

— Опитай се. — Очите й още са затворени. — Опитай се да удържиш по-дълго, детектив Ходжис. Брой простите числа наум, мисли за книгите, които си обичал като дете, кажи „ксилофон“ отзад напред, но, моля те, не ме предавай. Няма да се бавя.

Той остава с нея точно колкото е нужно.