Стивън Кинг
Мистър Мерцедес (51)

8.

Петък следобед е и улиците в квартала гъмжат от деца, току-що пуснати от училище. На Харпър Роуд няма много хлапета, но все пак наличието на няколко дава на Брейди идеален повод да мине бавно край къщата на номер шейсет и три и да надникне през прозореца. Но не успява, защото пердетата са спуснати. Колата я няма под навеса вляво от къщата, който служи за гараж, само косачката е там. Вместо да си седи вкъщи и да зяпа телевизия, дъртият шишкав ДВО се развява със старата си раздрънкана тойота.

Развява се къде? Сигурно е без значение, но отсъствието на Ходжис поражда у Брейди смътна тревога.

Две момиченца, стиснали банкноти, дотичват до бордюра. Без съмнение са ги учили — и в училище, и вкъщи — да не се приближават до непознати, особено до непознати мъже, но господин Хапни сладко не е непознат, нали?

Той им дава по една фунийка сладолед, единия шоколадов, другия ванилов. Подхвърля им шегички, пита ги как са станали толкова красиви. Те доволно се кискат. Истината е, че едното момиченце е грозно, а другото — същинско страшилище. Докато ги обслужва и им връща рестото, мислите му са в липсващата тойота. Пита се дали промяната в обичайната следобедна програма на бившето ченге е свързана с него. Ако намери ново съобщение в „Синия чадър“, то може би ще му подскаже какво е намислил дъртият ДВО.

Дори да не му помогне да разбере какво се върти в главата му, Брейди иска онзи да му отговори.

— Да не си посмял да ме зарежеш! — възкликва и звънчетата над главата му подрънкват и сякаш му се присмиват.

Пресича с фургончето Хановер Стрийт, спира на паркинга пред търговския център, изключва двигателя (слава богу, досадните звънчета млъкват) и измъква лаптопа си изпод седалката. Държи го в чанта от импрегнирана материя, защото в тъпия фургон винаги е ужасен клинч. Включва го и влиза в „Синият чадър на Деби“ с любезното съдействие на безжичния интернет на близкото кафене.

Нищо.

— Шибаняк — прошепва. — Да не си посмял да ми обърнеш гръб, скапан шибаняк!

Докато прибира лаптопа си в чантата и закопчава ципа, забелязва пред магазина за комикси двама момчурляци, които го зяпат, говорят си нещо и се хилят. След като от пет години обикаля квартала с фургончето, вече има набито око и преценява, че хлапетата са в шести или в седми клас, с общ коефициент на интелигентност сто и двайсет и че ги очаква бъдещето на безработни, живеещи от социални помощи. Или като наемници в някоя пустинна страна.

Те приближават към фургона, по-гламавият върви отпред. Брейди се усмихва и се показва от прозорчето.

— Какво желаете, момчета?

— Имаш ли „Чери Гарсия“^[1]? — пита по-големият главанак.

— Не, нямам — отговаря Брейди с най-широката усмивка, на която е способен. — Но ако имах, щях да пусна някое негово парче.

Те гледат тъпо, с истинско разочарование. Брейди без малко да избухне в смях, но вместо това посочва към панталоните на Главанака и подмята:

— Ципът ти е разкопчан. — Тъпчото поглежда надолу и в този момент Брейди забива среден пръст под брадичката му. Малко по-силно, отколкото е възнамерявал, даже доста, но майната му, много важно. — Хвана се! — подмята веселяшки.

Главанакът понечва да се усмихне (да, наистина се хвана), но над адамовата му ябълка се появява червена резка и в очите му избликват сълзи.

Двамата галфони се дръпват настрани. Главанакът поглежда назад през рамо. Долната му устна е издадена и сега той прилича повече на третокласник, отколкото на пубертет с петна от сперма по бельото, който през септември ще мърси коридорите на местната гимназия.

— Заболя ме — прошепва почти учудено.

Брейди се ядосва на себе си. Вярно, че го цапна здраво, чак сълзи му излязоха, което значи, че не лъже, яко го е заболяло. А това пък значи, че Главанакът и по-малкият галфон ще го запомнят. Би могъл да му се извини, даже да даде на двамата безплатни сладоледи, за да покаже, че е искрен, но тогава ще запомнят жеста му. Незначителна подробност, но незначителните подробности се трупат и може да му създадат голям проблем.

— Съжалявам — казва съвсем искрено. — Пошегувах се, синко.

Главанакът му показва среден пръст. По-малкият галфон също вирва своя в знак на солидарност. После влизат в магазина за комикси, където — Брейди знае от собствен опит — след пет минути ровене из книжките продавачът ще ги подкани или да купят нещо, или да се махат.

Ще го запомнят. Главанакът може дори да каже на родителите си, а те да подадат оплакване във фабриката на Лоуб. Не е много вероятно, но не е невъзможно. И по чия вина се случи това, че Брейди удари силно онзи по шията, вместо само да го перне леко, както възнамеряваше? Случи се, защото бившето ченге го извади от равновесие. Кара го да прави грешки и това никак не му харесва.

Включва двигателя на фургончето. Звънчетата подемат металическата си мелодия и от високоговорителя се лее песен. Брейди завива наляво по Хановер Стрийт и продължава обиколката си, продава фунийки сладолед и сладоледени десерти, посипва със захар следобеда и стриктно спазва ограничението на скоростта.