Стивън Кинг
Мистър Мерцедес (5)

4.

Ходжис остава на креслото две минути, четири, шест, осем. Без да помръдне. Държи писмото и се взира в закачената на стената репродукция на картина на Андрю Уайът. После оставя на масичката листовете хартия и взима плика. Не се изненадва, че пощенското клеймо е от местната станция. Изпращачът иска Ходжис да знае, че той е наблизо. Това е елемент от предизвикателството. „Елемент, подсилващ тръпката“, както би се изразил анонимният автор на посланието.

Съвременните технологии дават възможност за сваляне на пръстови отпечатъци, оставени по хартията, обаче Ходжис знае, че когато предаде писмото на криминалистите, те няма да открият нито един. Този тип е откачен, но самооценката му — „този хитър деятел“ — е много точна. Само че вместо деец — дума, приета в правото, е написал деятел, и то два пъти. Освен това…

Момент, момент. Какво иска да каже с „Когато предадете писмото?“

Става, взима листовете хартия, застава до прозореца и се заглежда в Харпър Роуд. Ето, дъщерята на Харисънови изпърпорва с мотопеда си. Твърде малка е да кара това чудо, въпреки че законът го позволява, но поне си е сложила каската. След минута по улицата преминава фургончето „Хапни сладко“, съпровождано от звъна на камбанката; през горещите дни сладоледаджията обикаля до смрачаване източните квартали на града, като започва веднага щом свърши последният учебен час. После по платното се задава неголяма, но елегантна черна кола. Прошарената коса на жената зад волана е навита на ролки. Всъщност дали е жена? Може да е мъж с рокля и с перука, а ролките да са хитър финален щрих.

„Ето какво иска да си мислиш престъпникът.“

Не, не какво. „Ето как самозваният Убиец с мерцедеса (всъщност не е самозван, така го наричаха във вестникарските дописки и в новинарските емисии по телевизията) иска да мислиш.“

Сладоледаджията е убиецът!

Не, сигурно е човекът зад волана на скъпата кола, преоблечен като жена.

Може да е шофьорът, който кара камиона с газови бутилки, или инкасаторът.

Как възпламеняваш подобна параноя? Може би като небрежно подхвърлиш, че знаеш нещо повече от адреса на бившия детектив, например, че е разведен. И като намекнеш, че той има дете или деца, които живеят другаде.

Ходжис се заглежда в моравата — колко е избуяла тревата! Мисли си, че ако Джером не дойде в най-скоро време, ще се наложи да го повика.

Дете или деца? Не се залъгвай, драги. Онзи много добре знае, че с бившата ми съпруга Корин имаме дъщеря на име Алисън. Знае, че Али е на трийсет и че живее в Сан Франциско. Вероятно му е известно, че е висока метър и седемдесет и обича да играе тенис. Тази информация е на разположение в интернет. В днешно време в интернет можеш да намериш всичко.

Какво следва? Да предаде писмото на Пийт и на новата му партньорка Изабел Джейнс. След оставката му те наследиха случая с мерцедеса заедно с още няколко студени досиета. Някои случаи са като включени компютри, които никой не използва известно време и те заспиват. Това писмо на бърза ръка ще изтръгне от съня разследването на убийството с мерцедеса.

Ходжис мислено проследява пътя на писмото. От процепа за пощата до пода в коридора. От пода до креслото. От креслото до прозореца, през който той наблюдава как пощенската камионетка завива и тръгва обратно по обичайния си маршрут — работният ден на Анди Фенстър е приключил. Оттук писмото ще отиде в найлоново пликче (от самозалепващите се) — глупаво и безполезно действие, но старите навици трудно се изкореняват. После ще попадне в ръцете на Пийт и на Изабел. Пийт ще го предаде на криминалистите за обстойно изследване, при което безполезността на найлоновото пликче ще бъде доказана: никакви пръстови отпечатъци, никакви косми, никаква ДНК, хартията може да се купи от всяка книжарница в града и — на последно място, но не и последно по значение — текстът е разпечатан със стандартен лазерен принтер. Може би специалистите ще определят на какъв компютър е напечатано писмото (Ходжис не е сигурен, че ще могат, защото почти не разбира от компютри и като закъса с неговия, вика на помощ Джером, който за щастие живее наблизо) — на „Хюлет Пакард“ или на „Макинтош“. Голям праз.

От Отдела по криминалистика писмото ще се върне при Пийт и Изабел, които несъмнено ще организират идиотско съвещание като в психологическите телевизионни сериали на Би Би Си „Лутер“ и „Главният заподозрян“ (най-вероятно любими на анонимния изпращач на посланието). Разбира се, ще бъдат осигурени бяла дъска и увеличени снимки на писмото, може би дори лазерна показалка. Ходжис също е гледал някои британски криминални сериали и смята, че онези от Скотланд Ярд не са чували поговорката „Много баби — хилаво бебе“. Резултатът от съвещанието ще бъде в услуга на психопата: щом ще присъстват десетина-дванайсет детективи, новината за писмото сто на сто ще стане достояние на пресата. Може би откаченият лъже, че не възнамерява отново да убие, но едно е абсолютно сигурно: криво му е, когато отсъства от новинарските емисии и от заглавните страници на вестниците.

На моравата са поникнали глухарчета. Крайно време е Ходжис да повика Джером. Освен всичко друго той е привързан към симпатичния младеж.

Още едно съображение. Дори ако психарят казва истината и не възнамерява да извърши второ масово убийство (доста невероятно, но не и невъзможно), продължава да проявява нездрав интерес към смъртта. Подтекстът на писмото е пределно ясен: „Застреляй се. Така и така вече го обмисляш, направи следващата крачка. Която ще е и последната.“

„Дали ме е видял да държа оръжието на баща си? Да захапвам дулото?“

Нищо чудно — и през ум не му беше минало да спусне щорите. Типично за стар глупак — да се чувства в безопасност в дневната си, без да му хрумне, че някой може да го наблюдава с бинокъл. Или че Джером ще го види, докато бодро подтичва по алеята и се провиква отдалеч „Нек’ви зъдачки?“ Само че ако младокът го видеше да милва оръжието и да захапва дулото, щеше да изпадне в паника. Щеше да каже нещо.

Наистина ли Мистър Мерцедес мастурбира, като си представи как премазва онези несретници?

През дългите си години в полицията Ходжис е виждал неща, които не би споделил с човек извън системата. Тези отровни спомени му вдъхват увереността, че вероятно ненормалникът не лъже за мастурбацията и задето му липсва съвест. Някъде беше чел за кладенци в Исландия, които са толкова дълбоки, че когато хвърлиш камък в някой от тях, не чуваш плискането на водата. Мисли си, че душите на някои хора са като тези кладенци. И че устройването на борби между скитници или безделници не е най-голямото падение на човешката раса.

Отново сяда на креслото, изважда мобилния си телефон от чекмеджето на масичката, слага вътре револвера и затваря чекмеджето. Натиска бутона за бързо избиране на полицейския участък, но когато дежурната пита към кого да прехвърли обаждането, той възкликва:

— Да му се не види! Сгрешил съм номера. Извинете за безпокойството.

— Не сте ме обезпокоили, сър — отговаря жената и по гласа й личи, че се усмихва.

Не, засега няма да се обади на никого. Няма да предприеме каквото и да било, преди да размисли. Преди хубавичко да размисли. Той се взира в телевизора, който за пръв път от месеци насам е изключен.