Стивън Кинг
Мистър Мерцедес (48)

5.

Ходжис тръгва по Харпър Роуд и като стига до средата, започва да звъни на вратата на всяка къща, както правеше като действащ детектив, без да пропуска нито една. Работен ден е, но учудващо много хора са си у дома и му отварят. Някои са млади жени, които не ходят на работа и си гледат децата, повечето обаче са пенсионери като самия него, имали късмета да изплатят жилищата си преди икономическия срив, макар че сега живеят доста трудно. Навярно не изнемогват и не живеят ден за ден (нито дори седмица за седмица), но към края на всеки месец сигурно са изправени пред дилемата дали да си купят храна или лекарства.

Ходжис им излиза с елементарна версия, защото елементарното винаги е най-добро. В района имало влизания с взлом — сигурно са някакви хлапаци, затова се интересувал дали някой е забелязал подозрителни коли често да обикалят из квартала, движейки се бавно, може би със скорост под допустимите четирийсет километра в час. Не се налага да им обяснява повече — всички гледат сериали за ченгета и знаят как апашите набелязват обектите си.

Той им показва служебната си карта — с червен печат „В ОСТАВКА“ под снимката му, върху името и личните му данни. Изрично подчертава, че не е упълномощен от полицията да събира информация (никак не му се иска някой да позвъни в полицейското управление и да провери какъв е). Изтъква, че идеята е негова, защото и той живее в този квартал, и е заинтересован от безопасността в него.

Госпожа Мелбърн, вдовицата, чиито цветя бяха пленили вниманието на Одел, кани Ходжис на кафе с бисквитки. Той се съгласява, защото жената изглежда самотна. За първи път разговаря с нея и бързо заключава, че в най-добрия случай е ексцентричка, а в най-лошия — пълна откачалка. Но пък безспорно е речовита. Описва му подробно странните черни джипове, които е видяла („С опушени стъкла, за да не се вижда вътре, също като в сериала «24»“), и специалните им антени. Нарича ги „пипала“ и размахва ръце, за да демонстрира.

— Ъ-хм — промърморва Ходжис. — Момент да си запиша. — Той обръща нова страница в тефтерчето и пише „Ако не се махна веднага, ще откача!“

— Правилно — кима тя и очите й блясват. — Много ми домъчня, когато жена ви, ви напусна, детектив Ходжис. Напусна ви, нали?

— Постигнахме съгласие, че нямаме съгласие — казва Ходжис с фалшива дружелюбност.

— Радвам се, че се запознах с вас лично и че се грижите за сигурността в квартала. Вземете си още една бисквитка.

Ходжис поглежда часовника си, затваря тефтерчето и става:

— С удоволствие, но е време да тръгвам. Имам час в дванайсет.

Тя критично го оглежда:

— Час при лекар ли?

— При мануален терапевт.

Госпожа Мелбърн се намръщва и лицето й заприличва на орехова черупка с очи.

— Ох, пазете се, детектив Ходжис. Тия типове са опасни. Чувала съм за хора, които са лягали на масите им и после не са могли да ходят. — Продължава да мърмори, докато го изпраща до вратата и като излизат на верандата, добавя: — На ваше място щях да се поинтересувам и от сладоледаджията. Тази пролет непрекъснато е в квартала. Мислите ли, че от сладоледената фабрика на Лоуб проучват продавачите с фургончетата? Дано, защото тоя ми се вижда много подозрителен. Може да е первазник.

— Сигурен съм, че им искат препоръчителни писма, но ще проверя.

— Браво на вас! — изръкоплясква тя.

Ходжис се пита какво ли би направил, ако като в старомодните водевили тя измъкне отнякъде дълга кука и се опита да го дръпне обратно в къщата. Спомня си за един образ от детството: вещицата от „Хензел и Гретел“.

— Ха, сетих се и още нещо — възкликва госпожата. — Напоследък оттук често минават някакви пикапи. Приличат на доставчици на стоки, защото имат фирмени надписи, но всеки може да си сложи фалшива фирма на колата, нали?

— Да, може — промърморва Ходжис и забързано слиза по стълбите.

— Непременно се отбийте и на номер седемнайсет — добавя тя и посочва: — Надолу, почти до Хановер Стрийт. Там живеят някакви, които се прибират по нощите и пускат силна музика. — Привежда се, сякаш му се покланя. — Може да е свърталище на наркомани. И да продават дрога.

Ходжис й благодари за информацията и бавно прекосява улицата. „Черни джипове и сладоледаджия — мисли си. — Плюс пикапи за доставки, пълни с терористи от «Ал Кайда». Красота!“

В отсрещната къща му отваря баща, който стои вкъщи да се грижи за децата, и се представя като Алън Боуфингър.

— Само не ме бъркайте с Голдфингър^[1] — добавя с намигване и предлага да поседнат на сянка на градинските столове вляво от къщата. Ходжис приема с удоволствие.

Боуфингър обяснява, че си изкарва хляба с писане на поздравителни картички.

— Специализирал съм се в леко хапливите текстове. Например отгоре пише „Честит рожден ден! Огледалце, коя е най-красива на земята?“, а като отвориш картичката, вътре има лъскаво фолио с пукнатина по средата.

— Така ли? И какво е посланието?

Онзи вдига ръце и описва въображаема рамка:

— „Не си най-красивата, но все пак те обичаме.“

— Гадничко е — осмелява се да отбележи Ходжис.

— Вярно, но завършва с послание за обич. Много се кльопа. Първо леко убождане, после прегръдка. А що се отнася до целта на посещението ви, господин Ходжис… или детектив Ходжис?

— Вече съм само господин.

— Не съм видял нещо повече от обикновения график. Никакви бавно преминаващи коли, освен ако не търсят някакъв адрес, и фургончето със сладолед следобед, когато децата излизат от училище. — Боуфингър забелва очи. — Госпожа Мелбърн сигурно ви проглуши ушите?

— Ами…

— Тя е член на НКИНАЯ — казва Боуфингър. — Акроним за Национален комитет за изследване на атмосферните явления^[2].

— В смисъл на метеорология ли? Торнадо, условия за образуване на облаци, такива работи?

— Летящи чинии! — Боуфингър вдига ръце към небето. — Мисли, че извънземните са сред нас.

Ходжис казва нещо, което никога не би изрекъл, ако беше на активна служба и водете официално разследване:

— Мисли и че момчето, което продава сладолед, е „первазник“.

Боуфингър прихва и се смее, докато от очите му не потичат сълзи.

— О, божичко — изпъшква, — хлапакът обикаля квартала от пет-шест години. Колко ли первази на тротоари е ожулил със звънливото си фургонче?

— Не знам. — Ходжис става. — Сигурно десетки. — Подава ръка и другият мъж я разтърсва. Ето още нещо, което Ходжис е открил, откакто е в оставка: съседите му имат свои истории и индивидуалности. Някои даже са интересни. Пъха тефтерчето си в джоба и забелязва как Боуфингър изведнъж се намръщва. — Какво? — пита го и се наежва.

Онзи посочва къщата отсреща:

— Нали не ядохте от нейните бисквитки?

— Напротив, хапнах си. Защо?

— Ами, съветвам ви поне няколко часа да стоите по-близо до тоалетната.