Стивън Кинг
Мистър Мерцедес (43)

20.

На четири километра от дома на Ходжис, на Елм Стрийт 49 в Нортфийлд, Брейди Хартсфийлд не може да заспи. Главата му се пръска от болка. Той мисли: „Франки. Брат ми, който трябваше да умре още когато се задави с онова парче ябълка. Ако беше станало така, животът щеше да е безкрайно по-лесен!“

Мисли и за майка си, която понякога забравя да си сложи нощница и спи гола.

Но най-вече мисли за дебелака, за бившето ченге.

Накрая става и излиза от стаята си. Пред спалнята на майка си спира за момент и се заслушва в хъркането й. „Най-нееротичният звук в цялата вселена“ — казва си, но все пак спира и го слуша. После слиза на долния етаж и влиза в мазето. Застава в тъмнината и изрича: „Контрол.“ Но гласът му е пресипнал и помещението остава тъмно. Той се прокашля и опитва пак:

— Контрол!

Лампите светват. При команда „хаос“ се включват и компютрите, а „тъмнина“ прекратява обратното броене на екраните им. Той сяда пред номер 3. Сред рояка от иконки се вижда малък син чадър. Той кликва върху него, без да забелязва, че е затаил дъх. В следващия миг го изпуска шумно в проточена въздишка.

kermitfrog19 иска да говори с теб!

Искаш ли да разговаряш с kermitfrog19?

Да Не

Брейди кликва на „Да“ и се привежда напред. След миг нетърпението му се превръща в недоумение. После, след като препрочита съобщението отново и отново, недоумението прераства в гняв, а гневът — в ярост.

През живота си съм виждал много изфабрикувани самопризнания, но това е върхът.

Може да съм пенсионер, но не и глупак.

Неразгласени от разследването данни доказват, че ти не си Убиеца с мерцедеса.

Разкарай се, ненормалник такъв!

Брейди е обзет от почти непреодолимо желание да счупи с юмрук екрана, но се овладява. Трепери като лист. Изумено се блещи. Минава една минута. Две. Три.

„Ей-сега ще стана — казва си. — Ще стана и ще отида да си легна.“

И какво от това? Няма да заспи.

— Ах, ти, шибан дебелак — шепне, без да забелязва горещите сълзи, които се стичат по лицето му. — Скапан, тъп, задръстен дъртофелник! Аз съм онзи с мерцедеса! Аз съм! Аз съм!

Неразгласени от разследването данни доказват.

Невъзможно е.

Иска му се да смачка като червей шишкавото ченге; вкопчва се в идеята за отмъщение и умът му се прояснява. Как да го направи? Почти половин час размишлява по въпроса, премисля няколко сценария и ги отхвърля. Отговорът — когато се появява — е елегантно прост. Приятелят на тлъстото ченге — единственият му приятел, доколкото Брейди е успял да установи — е оня хлапак, чернилката с „бяло“ име. А кого обича това негро? Кого обичат всички в семейството му? Разбира се, ирландския сетер. Одел.

Спомня си как фантазираше, че ще отрови сладоледа във фургончето „Хапни сладко“, и гръмко се разсмива. Влиза в интернет и започва да проучва.

„Трудът се възнаграждава“ — казва си с усмивка.

По някое време установява, че главоболието му е преминало.