Стивън Кинг
Мистър Мерцедес (36)

13.

Отвъд Хановер Стрийт има малък парк. Двамата изчакват светофарът да светне в зелено, прекосяват улицата, сядат на една скамейка и наблюдават как група рошави прогимназисти изпълняват сложни пируети на рампата за скейтборд, рискувайки да си счупят я крак, я ръка. Одел поглежда ту тях, ту фунийките със сладолед.

— Опитвал ли си? — Ходжис кимва към смелчагите.

— Не, сър! — възкликва Джером и се ококорва. — Аз сме черни хора. Кът нема кво да прайми, бийм кошчета на баскет или търчим по сгурийната писта в двора на даскалото. Ний, чернилките, сме най-яките бегачи, туй цялото свят го знай.

— Казах ти да оставиш Тайрон Зевзека вкъщи. — Ходжис загребва с пръст малко сладолед от фунийката и го подава на Одел, който радостно го облизва.

— Той понякога изниква, без да искам! — оправдава се Джером. И в следващия миг Тайрон изчезва. — Вие си измисляте за този мъж, приятелката му и беемвето. Всъщност става дума за Убиеца с мерцедеса.

— Може би — промърморва Ходжис. Дотук с художествените измислици.

— Да не водите собствено разследване?

Ходжис обмисля много внимателно въпроса и повтаря:

— Може би.

— Сайтът „Под синия чадър на Деби“ има ли нещо общо?

— Може би.

Едно хлапе пада със скейтборда и ожулва до кръв коленете си. Друго от тайфата довтасва моментално и започва му се присмива. Раненият прокарва длан по кървящото си коляно, пръска червени капчици към присмехулника и се понася със скейтборда, като вика: „СПИН! СПИН!“ Другият се стрелва да го гони, но вече не се присмива, а се смее.

— Варвари — промърморва Джером, навежда се към Одел, почесва го зад ушите и отново се изправя. — Ако искате да споделите…

Ходжис сконфузено увърта:

— На този етап не мисля, че…

— Разбирам — прекъсва го младежът. — Но аз размишлявах върху вашата загадка, докато чаках на опашката за сладолед, и имам въпрос.

— Да?

— За вашия измислен герой с беемвето. Къде е бил резервният му ключ?

Ходжис онемява, слисан от бързината, с която работи умът на „момчето за всичко“. Забелязва, че по вафлената фунийка се стича розова струйка разтопен сладолед и го облизва.

— Да речем, че не е имал резервен — промърморва.

— Като собственичката на мерцедеса ли?

— Да. Точно като нея.

— Казах ви как майка ми се сопна на баща ми, че нарича Парсънвил „Уайтивил“, помните ли?

— Да.

— А искате ли да чуете как веднъж баща ми се сопна на майка ми? Единствения път, когато съм го чул да казва „женска работа!“.

— Ако има връзка с моята задачка, давай.

— Майка има шевролет „Малибу“, червен металик. Виждали сте го пред нас.

— Разбира се.

— Татко го купи преди три години — чисто нов от магазина — и й го подари за рождения ден, предизвиквайки с това свое действие писъци от радост.

„Да — казва си Ходжис, — Тайрон Зевзека наистина си е вдигнал чуковете.“

— Майка кара шевролета една година без проблеми, докато не идва време за пререгистрация. Татко казва, че на връщане от работа ще мине да я направи, и отива да вземе документите от колата. След малко се задава по алеята и размахва ключ. Не е вбесен, но е ядосан. Сопва се на майка, че ако държи резервния си ключ в колата, някой може да го намери и да я открадне. Тя го пита къде е бил ключът. Той отговаря: „В найлонов плик с цип, заедно с талона, картончето за застраховката и ръководството за експлоатация, което нито веднъж не си отворила. Беше още с хартиената лента с благодарствен надпис, че си купила шевролета си от техния магазин.“

По фунийката се стича още сладолед. Този път Ходжис не го забелязва дори когато стига до дланта му.

— Ключът е бил в…

— В жабката, да. Татко обвини майка в небрежност, а тя отвърна… — Джером се привежда и вперва кафявите си очи в сивите му очи — … нямала представа, че ключът е там. И той тогава й се тросна: „Женска работа“, което много я подразни.

— Предполагам — отбелязва Ходжис, а мозъкът му заработва на бързи обороти.

— Татко й обяснява: „Миличка, някой път ще забравиш да заключиш колата, ще мине някой наркоман, ще забележи, че е отключена, и ще реши да провери дали няма нещо, което си струва да открадне. Ще прерови жабката за пари, ще попадне на ключа в найлоновия плик и веднага ще отпраши, за да потърси клиент за почти ново малибу.“

— Майка ти какво отвърна?

Младежът се ухилва.

— Моментално извъртя въпроса. Царица е в това! „Ти купи тази кола — му вика, — ти я докара вкъщи, значи трябвало е ти да ми кажеш за ключа.“ Закусвах по време на спора и ми идваше да се намеся и да кажа: „Мамо, ако беше отворила поне веднъж ръководството за експлоатация — поне да разбереш какво показват тези симпатични джаджи, дето блещукат на таблото…“ Обаче си замълчах. Нашите не се карат често, но когато се случи, мъдрият човек не се намесва. Дори Барбстър го знае, а е само на девет.

Ходжис си помисля, че докато бяха семейство с Корин, дъщеря му Алисън също го знаеше.

— Мама добави, че никога не забравя да заключи колата. Което е вярно, доколкото ми е известно. Така или иначе, резервният ключ сега виси на закачалката в кухнята: на видно място, ако другият се загуби.

Ходжис невиждащо се взира в скейтбордистите. Майката на Джером има основание да твърди, че мъжът й е трябвало да й даде резервния ключ или поне да я предупреди за него. Не можеш да очакваш, че другият непременно ще прегледа всичко най-подробно и сам ще открие каквото е необходимо. Но случаят с Оливия Трилони е различен. Тя сама е купила автомобила и би трябвало да знае за ключа.

Може би продавачът я е затрупал с информация за скъпата й нова придобивка. Продавачите имат тази склонност. Съветва те кога се сменя маслото, как се пуска темпоматът и как се ползва джипиесът и добавя: „Не забравяйте да сложите резервния ключ на безопасно място; оттук може да заредите мобилния си телефон; това е номерът на пътна помощ при авария; натиснете лоста за фаровете докрай наляво, за да активирате функцията за автоматично включване при смрачаване.“

Той си спомня покупката на първата си кола и как слушаше с половин ухо съветите на продавача. Отговаряше му машинално: „Да… аха… добре… разбирам… ясно“, но изгаряше от нетърпение да полети по пътя с новата си придобивка, да се наслади на плавния й бяг, да вдиша несравнимия мирис на нов автомобил, който за купувача е ароматът на добре вложени пари. Но госпожа Т. е страдала от натрапчива невроза. Би могло да се предположи, че не е обърнала внимание на резервния ключ и го е оставила в жабката, но ако онази вечер е взела оригиналния ключ, нямаше ли да заключи колата? Тя твърдеше, че го е направила, упорито настояваше до края и като се замислиш…

— Господин Ходжис?

— С новите електронни джаджи заключването става с три прости действия, нали така? — промърморва Ходжис. — Първо, изключи двигателя. Второ, извади ключа от стартера. Ако се отплеснеш и пропуснеш второто, зазвучава предупредителен сигнал. Трето, затвори вратата и натисни бутона с нарисуваното катинарче. Ако ключът е в ръката ти, възможно ли е да забравиш да заключиш? Елементарно е, направено е като за глупаци.

— Така е, господин Ходжис, но някои глупаци все пак забравят.

Мъжът е твърде увлечен в разсъжденията си и неволно се изпуска:

— Не беше глупава. Беше невротичка, но не и глупачка. Ако е взела ключа, почти е сигурно, че е заключила колата. А ключалката не беше разбита. Тоест даже да приемем, че резервният ключ е бил в жабката, как този тип се е добрал до него?

— Имаме мистерия със заключена кола вместо със заключена стая^[1]. Наистина загадка за три лули!

Ходжис не продумва. Превърта случая в главата си отново и отново. Възможността резервният ключ да е бил в жабката сега изглежда очевидна, но с Пийт допуснаха ли го като вариант? Почти е сигурен, че не. Защото разсъждаваха като мъже ли? Или защото ги беше яд на госпожа Т. заради небрежността й и искаха да я изкарат виновна. А тя наистина имаше вина, нали?

„Не и ако действително е заключила колата“ — продължава да си мисли Ходжис.

— Сър, какво е общото между „Под синия чадър на Деби“ и Убиеца с мерцедеса?

Той се изтръгва от тресавището на размишленията си. Газил е в него уморително и дълго.

— Засега не ми се говори повече.

— Може би ще помогна!

Бил ли е някога Джером толкова въодушевен? Май само веднъж, когато беше второкурсник и отборът по дебати, на който беше капитан, спечели градския шампионат.

— Ще ми помогнеш, ако разбереш подробности за този сайт.

— Не искате да ми се доверите, защото ме мислите за твърде млад. Така е, нали?

Донякъде е така, но Ходжис няма да си признае. Всъщност има още нещо.

— По-сложно е, младежо. Вече не съм полицай и с това разследване се плъзгам по ръба на закона. Ако разкрия нещо и не съобщя на бившия си партньор, който сега е водещият детектив по този случай, няма да съм вече на ръба, а отвъд закона. Имаш бъдеще пред себе си, можеш да учиш в колеж или университет по твой избор. Какво ще кажа на вашите, ако ме подведат под отговорност и обвинят теб като мой съучастник?

Джером седи безмълвно и обмисля казаното. Подава остатъка от фунийката си на Одел, който веднага я захапва.

— Разбирам ви — промърморва.

— Наистина ли?

— Да.

Младежът става от пейката и Ходжис го последва.

— Нали не ми се сърдиш?

— Не, разбира се. Но обещайте да ме повикате, ако прецените, че ще съм ви от полза. Нали знаете поговорката — две глави мислят по-добре от една.

— Обещавам.

Тръгват обратно нагоре по хълма. Отначало Одел припка помежду им, но скоро взема преднина, защото Ходжис изостава. Задъхва се по стръмнината.

— Крайно време е да отслабна — изпъхтява. — Онзи ден скъсах съвсем нов панталон, седалището се разпори, представи си!

— Можете да свалите пет-шест килограма — дипломатично казва Джером.

— Удвои цифрата и ще си по-близо.

— Искате ли да спрем да си починете?

— Не — отсича Ходжис и осъзнава колко детински е отговорът му. Обаче е твърдо решен да отслабне. Щом се прибере, ще изхвърли в коша за смет всички сладки и соленки от шкафовете и от хладилника. Не, по-добре направо в шахтата за боклук. Иначе има опасност да се съблазни да извади от коша нещо сладичко.

— Младежо, предпочитам да не споменаваш на никого за моето разследване. Да разчитам ли на дискретността ти?

Джером отговаря без капка колебание:

— Разбира се. Гроб съм.

На стотина метра пред тях фургончето със звънчетата „Хапни сладко“ пресича Харпър Роуд и продължава по Винсън Лейн. Джером махва с ръка за поздрав. Ходжис не забелязва дали и човекът зад волана махва в отговор.

— Е, да, чак сега го срещаме.

Джером се обръща и се ухилва:

— Сладоледаджията е като ченге.

— В смисъл?

— Никакъв го няма, когато ти трябва.