Стивън Кинг
Мистър Мерцедес (35)

12.

Тръгват надолу по стръмната улица към малкия търговски център между Харпър Роуд и Хановер Стрийт, Одел щапука подир тях на хлабава каишка. В далечината, на три километра от тях, се виждат небостъргачите в централната част на града, сред които се открояват Общинският център и Домът на културата и изкуствата на Средния запад. Ходжис е на мнение, че културният комплекс не е сред най-добрите произведения на Яу Мин Пей^[1]. Не че някой го е молил за неговото мнение по въпроса.

— Е, каква е историята? — обажда се Джером.

— Да речем — започва Ходжис, — че един човек има дългогодишна приятелка, която живее в центъра, докато той самият живее в Парсънвил. — Парсънвил е квартал до Шугър Хайтс, не чак толкова луксозен, но не и западнал.

— Някои мои приятелите го наричат Уайтивил^[2] — вметва Джером. — Веднъж и баща ми го нарече така пред майка и тя му се сопна да не използва расистки изрази.

— Ясно. — Приятелите на Джером, по-точно чернокожите, сигурно наричат и Шугър Хайтс по същия начин, което навежда Ходжис на мисълта, че дотук се справя добре.

Кучето е спряло, за да нагледа цветята на госпожа Мелбърн. Джером го дръпва настрани, преди то да е оставило там своята визитка.

— И така — продължава Ходжис, — дългогодишната приятелка има апартамент в района на Брансън Парк: Уиланд Авеню, Брансън Стрийт, Лейк Авеню — в този квартал.

— И там е хубаво.

— Да. Нашият човек посещава дамата три-четири пъти седмично. Поне два пъти я води на ресторант или на кино, а след това остава да преспи при нея. Тогава паркира на улицата скъпото си беемве, защото кварталът е спокоен, добре охраняван от полицията и идеално осветен с натриеви лампи. А и паркирането е безплатно между седем вечерта и осем сутринта.

— Ако имах беемве, щях да го държа на охраняем паркинг, нищо че на улицата е безплатно — вметва Джером и пак подръпва каишката. — Престани, Одел, добрите кучета не ядат боклуци от улицата.

Одел се обръща да го погледне и върти очи, сякаш казва: „Много пък знаеш какво правят добрите кучета.“

— Е, обикновено богатите са стиснати — отбелязва Ходжис, припомняйки си обяснението на госпожа Т. за решението й да не ползва паркинг.

— Щом казвате… — Вече наближават мола. По пътя чуват звънката мелодия от фургончето със сладолед, в един момент съвсем наблизо, но „Хапни сладко“ се отправя към комплексите с еднофамилни къщи северно от Харпър Роуд и постепенно звънчетата заглъхват.

— Та един четвъртък вечерта както обикновено този човек отива при приятелката си. Паркира както обикновено — работният ден е свършил и празните места са много — и заключва колата си както обикновено. Двамата с жената отиват пеш до близък ресторант, вечерят, връщат се обратно. Колата си е там, той я вижда, преди да влязат в жилищната сграда. Прекарва нощта при дамата си и когато сутринта излиза…

— Беемвето се е изпарило.

Вече са пред сладоледената къща. Наблизо има стойка за велосипеди и Джером завързва на нея каишката. Одел ляга и отпуска муцуна върху лапите си.

— Не позна — казва Ходжис. — Беемвето си е там. — Мисли си, че е съчинил адски добра модификация на истинската история. Още малко и сам ще си повярва. — Но е паркирано до отсрещния тротоар и в противоположната посока.

Джером повдига вежди.

— Да, странно е, нали? Мъжът пресича, отива до колата. Няма поражения. Автомобилът е заключен точно както го е оставил. Само дето е преместен. Човекът веднага бърка в джоба си и да, ключът е вътре, какво, по дяволите, се е случило, младежо?

— Не знам, господин Ходжис. Загадка. Като история за Шерлок Холмс. Трябва да изпуша три лули^[3], за да я разреша. — Той се поусмихва.

Усмивката не се нрави на Ходжис. Дали не означава, че малкият му е хванал спатиите?

Изважда портфейла от джоба на джинсите си (добре му беше с костюм, но все пак е облекчение да е със старите си „Ливайс“ и пуловера с емблемата на „Индианците“), изважда петдоларова банкнота и я подава на Джером.

— Върви да купиш сладолед за двама ни, аз ще пазя Одел.

— Няма нужда.

— Сигурно, но докато чакаш на опашката, ще имаш време да помислиш по моята задачка. Представи си, че си Шерлок, може да помогне.

— Добре — отвръща младежът и отново влиза в образа в Тайрон Зевзека: — Ама вий сти Шерлок, аз сме доктур Уотсън!