Стивън Кинг
Мистър Мерцедес (32)

9.

— Оли… — подхваща Джейни и млъква, а Ходжис отпива от второто си кафе и изяжда една бисквита. Тя пак извръща глава към прозореца, кръстосва крак върху крак и без да откъсва поглед от лодките, отново заговаря: — Обичал ли си някого, без да го харесваш?

Той се сеща за Корин и за бурните осемнайсет месеца преди окончателната им раздяла и отвръща:

— Да.

— Тогава ще ме разбереш. Оли беше моята голяма сестра, разликата ни е цели осем години. Обичах я, но когато замина да учи в колеж, бях най-щастливото момиче в Америка. А когато след три месеца прекъсна и се върна вкъщи, отново почувствах умора и досада — сякаш ме караха отново да метна на гърба си тежък чувал с тухли, който за кратко са ми позволили да оставя. Не се държеше лошо с мен — никога не се заяждаше, не ме наричаше с обидни думи, нито ме вземаше на подбив, когато се прибирах от училище ръка за ръка с Марки Съливан. Обаче беше ли си у дома, всички бяхме в повишена степен на тревога. Разбираш ли какво имам предвид?

Ходжис не е напълно сигурен, но все пак кимва.

— При всяко хранене й прилошаваше и я заболяваше коремът. От всяко нещо се стресираше дотам, че получаваше обрив. Интервютата за работа бяха цяло бедствие, но все пак накрая я назначиха за секретарка. Притежаваше съответните умения и беше много хубава жена. Знаеш ли колко беше хубава?

Ходжис само изсумтява. Ако трябваше да отговори честно, може би щеше да каже: „Вярвам го, защото и ти си много красива.“

— Веднъж се съгласи да ме заведе на концерт на „Ю Ту“, по които бях луда. И Оли ги харесваше, но малко преди концерта започна да повръща. Беше толкова зле, че нашите я заведоха в болницата, а аз бях принудена да остана вкъщи и да гледам телевизия, вместо да ръкопляскам на Боно. Оли се кълнеше, че е хранително отравяне, но всички бяхме вечеряли една и съща храна и не ни призля. Нейното беше стрес. Стрес и нищо друго. А каква хипохондричка беше! За нея всяко главоболие означаваше мозъчен тумор, всяка пъпка — рак на кожата. Веднъж получи конюнктивит и цяла седмица повтаряше, че ослепява. Месечните й цикли бяха драма. Прекарваше ги на легло и не ставаше, докато периодът не отмине.

— Нямаше ли проблеми в работата?

Отговорът на Джейни е сух като пясък в пустиня и саркастичен:

— Периодите на Оли винаги продължаваха точно четирийсет и осем часа и съвпадаха с уикенда. Удивително.

— О… — промърморва Ходжис, защото не знае какво да каже.

Жената лекичко завърта върху масичката листовете хартия, после вдига поглед и вперва в него светлосините си очи.

— В писмото се говори за нервни тикове. Забеляза ли?

— Да. — Той е забелязал цял куп неща, най-вече това как в много отношения е като негативно копие на онова, изпратено до него.

— Сестра ми също имаше нервни тикове. Може би някои са ти направили впечатление.

Ходжис разхлабва вратовръзката си, завърта я наляво, после надясно.

Джейни се усмихва.

— Да, това беше един от тях. Имаше и много други. Постоянно проверяваше ключовете за осветлението, за да се увери, че лампите са загасени. След закуска изключваше тостера от мрежата. Преди излизане си измърморваше „хляб и масло, хляб и масло“, защото има суеверие, че това ще ти помогне да се сетиш, ако си забравил нещо. Спомням си един случай, когато трябваше да ме закара до училище, защото изпуснах автобуса, а мама и татко вече бяха тръгнали за работа. По средата на пътя изведнъж изпадна в паника, че сме оставили включена фурната. Наложи да се върнем и да проверим — нищо друго не можеше да я успокои. Разбира се, не беше включена. Пристигнах на училище чак за втория час и за пръв и последен път ме наказаха с оставане след часовете. Бях й бясна. Често й се сърдех, но я обичах. Мама, татко — всички я обичахме. Беше заложено в нас. Но, божичко, наистина беше товар като чувал с тухли.

— Всяко излизане от къщи й е причинявало стрес, но ето че се е омъжила, и то за богаташ.

— Всъщност се омъжи за преждевременно оплешивял чиновник в инвестиционната компания, в която работеше. Кент Трилони. Смотан очилатко — казвам го със симпатия. Кент беше много свестен и влюбен във видеоигрите. Започна да инвестира в някои от компаниите, които ги произвеждаха, и инвестициите му донесоха печалба. Майка ми твърдеше, че е истински факир, според баща ми беше само късметлия, но всъщност не беше нито едното, нито другото. Човекът си разбираше от работата, а пък ако не знаеше нещо, си правеше труда да го научи. Беше се замогнал доста още като се ожениха към края на седемдесетте, а след това откри „Майкрософт“! — Отмята глава и се засмива толкова гръмогласно, че Ходжис се сепва. — Извинявай. Просто си помислих каква ирония е това според американските представи. Аз бях хубава, общителна, вписвах се в средата. Ако бях участвала в някой от конкурсите за красота, които наричам „изложби на плът за мъже“ (ако искаш да знаеш, но сигурно не искаш), от раз щяха да ме обявят за „Кралицата на симпатягите“. Имах сума приятелки, приятели, гаджета, контакти, търсеха ме, канеха ме да излизам. В последния клас на Католическата гимназия отговарях за интегрирането на първокурсниците и се справях великолепно, колкото и самомнително да ти звучи. Сестра ми също беше красива, но и невротичка. С натрапчиви идеи, страхове, нервни тикове и мании. Ако беше участвала в конкурс за красота, щеше да си изповръща банския костюм.

Джейни отново се разсмива, но една сълза се търкулва по страната й и тя я избърсва с опакото на дланта си.

— Каква ирония, нали? „Кралицата на симпатягите“ се насади на смъркащ кокаин кретен, а „Кралицата на невротиците“ хвана свястното момче — съпруга, който печели добре и не изневерява на жена си. Схващаш ли?

— Да — отвръща Ходжис. — Схващам.

— Оливия Уортън и Кент Трилони. На връзката им беше писано да оцелее колкото на родено в шестия месец бебе. Той сто пъти я кани да излязат, тя сто пъти отказва. Най-сетне се съгласи да отидат на вечеря, по думите й — за да спре да й досажда. Когато стигнали до ресторанта, се парализирала от притеснение. Не могла да слезе от колата. Треперела като лист. Някои момчета биха се отказали веднага, но не и Кент. Закарал я на гишето за автомобили в „Макдоналдс“ и поръчал от готовите менюта. Хапнали на паркинга. Мисля, че и след това го правеха често. Ходеха и на кино, но Оли държеше да е до пътеката. Казваше, че като е по-навътре, се задушава.

— Жена с много екстри.

— Години наред нашите се опитваха да я заведат на психиатър и се провалиха, но пък Кент успя. Лекарят й предписа лекарства и тя се пооправи. На сватбата си пак получи поредната от прословутите си панически атаки — аз държах воала й, докато повръщаше в тоалетната на църквата, — но все пак издържа до края на церемонията. — Джейни тъжно се усмихва и добавя: — Беше красива булка.

Ходжис мълчаливо я слуша, запленен от възможността да зърне за момент Оливия Трилони, преди да стане „Мадоната с деколтета лодка“.

— След като се задоми, с нея се отчуждихме. Понякога се случва със сестрите. Виждахме се най-много пет-шест пъти годишно, докато татко беше жив.

— На Деня на благодарността, на Коледа и на Четвърти юли ли?

— Горе-долу. Забелязвах, че някои от проблемите й пак се проявяват, а след смъртта на Кент — погуби го инфаркт — всичките й мании се завърнаха с пълна сила. Отслабна много, отново започна да си купува ужасните дрехи, които носеше в гимназията и докато работеше като секретарка. Виждах ги, когато навестявах двете с мама и когато разговаряхме по скайп.

Той кимва:

— О, много модерно! Един приятел отдавна се опитва да ме зариби да си инсталирам скайп.

Тя го поглежда с усмивка.

— Ти си от старата школа, нали? Ама напълно. — Усмивката й помръква. — За последен път видях Оли през май миналата година, скоро след онзи случай… — Джейни спира и търси подходяща дума, с която да го определи. — След касапницата пред Общинския център. Беше в ужасно състояние. Каза, че полицаите я преследват и я тормозят. Вярно ли е?

— Не, но тя мислеше така. Истината е, че я разпитвахме няколко пъти, защото упорито твърдеше, че е заключила мерцедеса. Версията й ни затрудняваше, тъй като ключалката не беше разбита и двигателят не е бил запален чрез кабелите. Накрая решихме… — Ходжис млъква, защото се сеща за шишкавия брачен консултант, който се явява на екрана в четири следобед всеки делничен ден. Психологът, който се опитва да пробие защитната стена на отрицанието.

— И накрая решихте… — подканя го тя.

— Решихме, че за нея е непосилно да приеме действителността. Как мислиш, бяхме ли на прав път?

— Да. — Джейни посочва писмото. — Предполагаш, че накрая си е признала на онзи изрод? Разговаряли са в сайта „Под синия чадър на Деби“ и затова е изгълтала хапчетата на мама.

— Няма как да бъдем сигурни — отвръща Ходжис, но му се струва вероятно.

— Беше спряла антидепресантите. — Джейни отново се взира в езерото. — Сигурна съм, макар и да отрече, когато я попитах. Мразеше ги, казваше, че замъгляват мисълта й. Вземаше ги заради Кент. Когато той почина, продължи да ги пие заради майка, но след случая в Общинския център… — Поклаща глава и тежко въздъхва. — Успях ли да ти обясня душевното й състояние, Бил? Мога да разказвам още много, ако искаш.

— Мисля, че схванах картината.

Тя озадачено поклаща глава:

— Като че ли този тип я е познавал.

Ходжис не продумва, но му се струва очевидно — най-вече заради сравнението с другото писмо: да, познавал я е. Някак си я е познавал.

— Каза, че сестра ти е страдала от натраплива невроза. Дотам, че да се върне от средата на пътя, за да провери дали не е оставила фурната включена.

— Да.

— Мислиш ли, че е вероятно човек като нея да забрави ключа на таблото на колата?

Джейни се замисля и дълго време не продумва. Накрая отговаря:

— Всъщност не.

Ходжис е на същото мнение. Винаги има първи път разбира се, обаче… двамата с Пийт обсъдиха ли случая от тази гледна точка? Не е сигурен, но предполага, че са го направили. Само че не са имали представа за дълбочината на психичните проблеми на госпожа Т., нали?

— Опита ли се да се свържеш с него в този сайт? „Под синия чадър на Деби“? Чрез потребителското име, което й е дал?

Тя го гледа изумено и възкликва:

— И през ум не ми е минавало! А и да беше, надали щях да се осмеля… от страх от това, което може да открия. Именно затова ти си детективът, а аз съм само твоя клиентка. Ще пробваш ли със сайта?

— Не знам какво ще пробвам. Ще си помисля и ще се консултирам с човек, който разбира от компютри повече от мен.

— Включи в сметката и хонорара му.

Ходжис кимва и си помисля, че каквото и да стане, поне Джером Робинсън ще извлече полза от цялата история. И защо не? Осем души изгубиха живота си в трагедията пред Общинския център, още трима бяха осакатени за цял живот, но така или иначе Джером трябва да учи в университет. Рано или късно на всяка улица изгрява слънце, както се казва в онази поговорка.

— И сега какво?

Ходжис взема писмото и става:

— Сега ще отскоча до най-близкия копирен център и ще се върна да ти оставя оригинала.

— Няма нужда. Ще го сканирам и ще ти го разпечатам, дай ми го. — Очите й още са зачервени от сълзите, но въпреки това закачливо го поглежда и подхвърля: — Удобно е да имаш компютърен спец, нали? Ей-сега се връщам. Почерпи се с още една бисквита.

Ходжис се почерпва с три.