Стивън Кинг
Мистър Мерцедес (31)

8.

Моли го да я извини за малко. Той казва „Да, разбира се“ и Джейни изчезва, сигурно за да се овладее и да си оправи грима. Ходжис взема писмото и започва да чете, отпивайки кафе на малки глътки. Кафето наистина е превъзходно. Да имаше към него и бисквитка-две…

Скъпа Оливия Трилони,

 

Надявам се, че ще прочетеше това писмо до края, преди да го захвърлите или да го изгорите. Знам, че не заслужавам Вашето внимание, но все пак Ви моля да ме изслушате. Аз съм човекът, който открадна мерцедеса Ви и прегази с него онези хора. Сега изгарям, както Вие можете да изгорите моето писмо, само че от болка, срам и угризения.

Моля, моля, моля, дайте ми възможност да Ви обясня! Никога няма да получа Вашето опрощение — съзнавам го добре и не го очаквам. Но стига ми и това да ме разберете. Ще ми дадеше ли този шанс? Моля Ви. За обществото съм чудовище, за новинарските емисии — още една кървава история, която да продава телевизионните реклами, за полицията — поредният деец, когото се стремят да заловят и пъхнат в затвора, но аз съм и човешко същество като Вас. Ето моята история.

Израснах в семейство, което ме подлагаше на физическо и сексуално насилие. Първи започна доведеният ми баща и знаете ли какво направи майка ми, когато разбра? И тя се включи във веселбата! Престанахте ли да четете? Не бих Ви обвинил, наистина е противно, но се надявам да не сте, защото искам да излея мъката си. Може би не ми остава много време „в земята на живите“^[1], а не мога да приключа живота си, без да споделя с някого ЗАЩО извърших… онова. Не че аз самият мога напълно да го схвана, но може би Вие като страничен наблюдател ще го разберете.

Тук беше Усмивкото.

Сексуалният тормоз продължи до смъртта на доведения ми баща. Почина от инфаркт, когато бях на 12 години. Майка ми ми каза, че ако се оплача, вината ще падне върху мен. Предупреди ме, че ако покажа белезите от изгаряния с цигари по ръцете, краката и интимните си части, ще заяви пред хората, че сам съм си ги причинил. Бях малък и взех думите й за чиста монета. Каза ми също, че ако все пак ми повярват, ще я пратят в затвора, а мен — в сиропиталище (което сигурно беше вярно).

Затова си държах езика зад зъбите. Мислех си: „Ела, зло, че без тебе по-зле!“

На ръст останах нисък и бях много слаб, защото от нерви не се хранех, а когато хапвах нещо, веднага го повръщах (булимия). Ето защо в училище непрекъснато ме тормозеха. Получих куп нервни тикове, като например да си подръпвам дрехите и да си скубя косата (понякога изтръгвах цели кичури). Не е чудно, че всички ми се присмиваха — не само съучениците ми, но и учителите.

Джейни Патерсън се е върнала и отново седи срещу него, отпивайки от кафето си, но в момента Ходжис почти не я забелязва. Мисли за разпитите (четири-пет), които с Пийт проведоха с госпожа Т. Спомня си как тя постоянно си оправяше блузите и роклите с деколтета тип лодка. Или подръпваше надолу полата си. Или докосваше ъгълчетата на стиснатите си устни, като че ли да отстрани остатък от червило. Или навиваше на пръста си кичур коса и го обтягаше.

Отново се заема с писмото.

Никога не съм бил зло дете, госпожо Трилони, кълна Ви се. Никога не съм измъчвал животни, нито съм посягал да бия по-малките от мен. Бях само хлапе, което се щура из детството си като уплашено мишле и се опитва да се спаси от подигравки и унижения — нещо, което не успях.

Исках да уча в колеж, но не се получи. Останах да се грижа за жената, която ме беше малтретирала! Каква ирония, нали? Мама получи удар, може би от пиенето. Да, на всичкото отгоре тя е и алкохоличка. Или по-точно беше, докато можеше да се придвижва до магазина за алкохол. Все още може да ходи, но много трудно. Налага ми се да я придружавам до тоалетната и да почиствам, след като си „свърши работата“. Бъхтя се по цял ден срещу мизерно заплащане (все пак е късмет, че имам работа при това бедствено състояние на икономиката, знам), а после се прибирам вкъщи да се грижа за майка си, защото не мога да си позволя да наема помощница за повече от няколко часа през работните дни. Накратко, водя лош и безсмислен живот. Нямам нито приятели, нито възможност за напредък на работното си място. Ако обществото ни е пчелен кошер, то аз съм само поредният търтей.

Накрая в мен започна да се трупа гняв. Исках да накарам някого да плати. Исках да замахна с юмрук към света и да му дам да разбере, че съм жив. Разбирате ли ме? Чувствали ли сте се по подобен начин? Най вероятно не, понеже сте богата и сигурно имате най добрите приятели, които могат да се купят с пари.

След тази духовитост имаше още един Усмивко с черни очила — в смисъл на „шегувам се“.

Един ден ми прекипя и извърших… онова. Не го бях планирал предварително…

„Разправяй ги на старата ми шапка“ — казва си Ходжис.

… и смятах, че има най малко петдесет процента вероятност да ме заловят. Но не ми пукаше. И ОПРЕДЕЛЕНО не допусках как случилото се ще ме преследва и ще ме измъчва. Още чувам глухия шум от ударите на телата им в колата и писъците им кънтят в ушите ми. Едва когато видях по новините, че съм убил дори бебе, осъзнах напълно ужаса на извършеното от мен. Не знам как ще живея с този кошмар.

Госпожо Трилони, защо, защо оставихте ключа в стартера? Ако не го бях видял, докато се разхождах през онази ранна утрин, защото ме измъчваше безсъние, ужасът нямаше да се случи. Ако не бяхте оставили ключа си на таблото, бебенцето и майка му още щяха да са живи. Не Ви обвинявам — сигурен съм, че съзнанието Ви е било заето с Вашите тревоги и проблеми, но ми се иска да не беше станало, а то нямаше да стане, ако не бяхте забравили ключа си в колата. И сега нямаше да изгарям в този ад от вина и угризения.

Сигурно и Вие чувствате вина и угризения, за което съжалявам, защото много скоро ще откриете колко зли могат да бъдат хората. Във вестниците и по новинарските емисии ще тръбят как небрежността Ви е подпомогнала моето злодеяние. Приятелите Ви ще престанат да Ви говорят. Полицаите ще Ви преследват като хрътки. В супермаркетите хората ще Ви зяпат и ще си шепнат помежду си. Някои няма да шепнат и ще Ви нападат с обидни думи. Не бих се учудил, ако вандали нападнат и дома Ви, така че кажете на охраната си (сигурен съм, че имате охрана) да внимава.

Надали ще пожелаете да поговорите с мен, нали? Не лице в лице, но има безопасно място, безопасно и за двама ни, на което можем да разговаряме от компютрите си. Нарича се „Под синия чадър на Деби“. Дори съм Ви извадил потребителско име, ако решите да опитаме. Потребителското име е otrelaw19.

Знам какво би направил всеки обикновен човек. Би занесъл това писмо в полицията, но позволете ми да Ви задам един въпрос. Какво направиха полицаите за вас, освен да Ви преследват като хрътки и да Ви лишат от сън? Макар че ето Ви идея — ако искате да умра, дайте им писмото: все едно ще опрете пистолет в главата ми и ще дръпнете спусъка, защото ще се самоубия.

Може да звучи налудничаво, но Вие сте единственият човек, заради когото продължавам да живея. Защото сте единственият човек, с когото мога да говоря. Единственият, който знае какво е да си в ада.

Сега ще чакам.

Госпожо Трилони, много, много, много СЪЖАЛЯВАМ.

Ходжис оставя писмото на масичката и измърморва:

— Гадина!

Джейни Патерсън кимва:

— И аз реагирах така.

— Поканил я е да се свърже с него…

Джейни го поглежда накриво:

— Поканил ли? Направо я е изнудил. „Направи го, иначе ще се самоубия.“

— Явно мислиш, че е приела предложението му. Някои от разговорите им ли видя? Може би към това писмо е имало и разпечатки?

Тя поклаща отрицателно глава:

— Оли споделила с майка ми, че води разговори с един, но думите й, душевноболен, и се опитва да го убеди да потърси помощ, защото е извършил нещо чудовищно. Майка ми изпаднала в паника. Помислила, че Оли разговаря с този неуравновесен човек лице в лице — например в парка или в някое кафене. Напомням ти, че тя е почти на деветдесет. Чувала е за компютри, но не е наясно с практическите им приложения. Оли й е обяснила — или поне се е опитала да й обясни — за комуникациите в чат-стаи, но не съм сигурна доколко мама е разбрала. Запомнила е само, че Оли е говорила за син чадър, под който разговаря с този неуравновесен човек.

— Свързва ли човека с откраднатия мерцедес с касапницата пред Общинския център?

— Не е споменавала нещо, което да ме наведе на тази мисъл. Краткосрочната й памет е доста замъглена. Ако я попиташ за бомбардировката на японците над Пърл Харбър, ще ти каже точно кога е чула новината по радиото и кой е бил говорителят. Но попитай я какво е закусвала или дори къде се намира и… — Тя вдига рамене. — Може да ти каже, а може и да не знае.

— Къде е в момента?

— В клиника „Слънчев кът“, на петдесетина километра от тук. — Джейни се засмива, но смехът й е печален.

— Като чуя името, се сещам за онези класически мелодрами от поредицата „Стари ленти“, в които обявяват героинята за ненормална и я заточват в ужасна лудница със студени, мрачни помещения.

Тя извръща глава и се заглежда в езерото. Според Ходжис изражението й е много интересно: едновременно замислено и тъжно, и борбено и дръзко. Колкото повече я наблюдава, толкова повече харесва това, което вижда. Бръчиците около очите й показват, че е жена, която обича да се смее.

— Виждам се и аз в тези стари филми — добавя тя, като продължава да се взира в лодките, танцуващи по водата. — Аз ще съм лукавата сестра-интригантка, която наред с купища пари наследява задължението да гледа възрастен родител. Безсърдечната сестра, която гушва парите и натиква майка си в някакъв зловещ пансион, където старците получават за вечеря кучешка храна и са оставени да киснат цяла нощ в собствената си урина. Но в „Слънчев кът“ не е така. Всъщност е доста приятно. Е, и доста скъпо. Освен това майка ми пожела да отиде там.

— Да?

— Да — имитира тя неговото „да“ и присмехулно бърчи нос. — Помниш ли болногледачката й? Госпожа Грийн. Алтея Грийн.

Ходжис се улавя, че посяга машинално към джоба си, за да се консултира с бележника, който вече не е там. Но и без неговата помощ болногледачката изниква в паметта му — висока, достолепна жена в бяло, която не върви, а сякаш плува. Буйната й, прошарена и силно накъдрена коса му напомняше за Елза Ланчестър в „Булката на Франкенщайн“^[2].

С Пийт я попитаха дали е забелязала мерцедеса на госпожа Трилони, когато си е тръгвала вечерта в онзи четвъртък. Тя отговори, че със сигурност го е видяла, което за екипа Ходжис-Хънтли означаваше, че изобщо не е сигурна.

— Да, спомням си я — казва Ходжис.

— Съобщи ми, че напуска, почти веднага след преместването ми от Лос Анджелис. Била вече на шейсет и четири и щяло да й бъде трудно, дори невъзможно, да се грижи за пациент с такава тежка инвалидност. Не отстъпи дори когато й предложих помощник, даже двама. Мисля, че беше ужасена от публичността, която семейството доби след касапницата пред Общинския център, но ако беше само това, може би щеше да остане.

— Самоубийството на сестра ти е преляло чашата, така ли?

— Да, сигурна съм. Не че бяха кой знае колко близки с Оли, но се разбираха и имаха съгласие относно грижите за мама. Сега „Слънчев кът“ е най-доброто място за нея и тя е доволна, че е там. Поне през дните, в които е с ясна мисъл. Аз също съм доволна. Там лекарите я обезболяват по-добре отколкото вкъщи.

— Ако отида да поговоря с нея…

— Може да си спомни нещо, но може и да не успее. — Тя отмества поглед от езерото и поглежда Ходжис в очите. — Ще приемеш ли работата, която ти предлагам? Проверих в интернет как вървят тарифите за наемане на частен детектив и съм готова да ти дам повече. Пет хиляди долара на седмица плюс разходите. Договор за минимум осем седмици.

„Четирийсет бона за осем седмици! — удивено си мисли Ходжис. — В крайна сметка какво му е лошото да си Филип Марлоу?“ Представя си се в неугледна двустайна кантора на третия етаж в мизерна сграда. Ще си наеме сексапилна секретарка на име Лола или Велма — разбира се, блондинка, цапната в устата. В дъждовни дни ще ходи с шлифер и с кафява мека шапка, килната над едната вежда.

Глупости. Друго го привлича: че няма да седи на креслото, да гледа тъпи телевизионни състезания и да се тъпче с боклуци. Освен това му е приятно да е с костюм. И още нещо. Като си тръгна от полицията, остави недовършени разследвания. Пийт вече е разнищил въоръжения обир в заложната къща; изглежда, с Изабел скоро ще арестуват Доналд Дейвис, негодника, който уби жена си и след това чаровно се усмихваше от телевизионния екран. Браво на Пийт и Изи, но нито Дейвис, нито обирджията в заложната къща са големият удар.

„Плюс това Мистър Мерцедес не трябваше да се бъзика с мен. Нито с госпожа Трилони. Трябваше да я остави на мира.“

— Бил? — Джейни щраква с пръсти като хипнотизатор, който изважда от транс обекта си. — Къде забягна, Бил?

Той тръсва глава и я заглежда — жена, прехвърлила четирийсетте, която не се страхува да я гледат на ярка светлина.

— Ако се съглася, ще ме наемеш като консултант по сигурността.

— Като момчетата от Охранителна служба „Бдителност“ в Шугър Хайтс ли? — развеселено пита тя.

— Не. Те са регистрирани като фирма и имат застраховки. Аз нямам. — „Не ми се е налагало“ — добавя мислено. — Ще бъда частен охранител като тези в нощните клубове. Боя се, че няма как да запишеш заплащането ми като разход в данъчната си декларация.

Тя широко се усмихва и отново присмехулно сбръчква нос. Очарователна гледка според Ходжис.

— Пука ми. Ако си забравил, аз съм въшлива с пари.

— Искам да си наясно, Джейни. Нямам лиценз за частен детектив, което не ми пречи да задавам въпроси на хората, но не се знае доколко ще съм ефективен в разследването без полицейска значка или карта на частен следовател. Все едно да пуснеш слепец да се разхожда из града без куче водач.

— Но, разбира се, имаш много връзки в полицията.

— Имам, но ако ги използвам, ще поставя и себе си, и бившите колеги в неудобно положение. — Вече го направи, като се опита да изкопчи информация от Пийт, но не би го споделил с нея след толкова кратко познанство. — Отново взема двата листа хартия и продължава: — Ако се съглася това писмо да остане между нас, могат да ме обвинят в укриване на доказателства. Така е по закон. — Това, че вече е спестил на колегите си информация за друго подобно писмо, е още нещо, което не е необходимо да сподели с нея. — Укриването на доказателства е углавно престъпление.

Тя е поразена.

— О, Господи! Не ми беше хрумвало!

— От друга страна, надали криминалистите ще открият някакви улики по хартията. Няма нищо по-анонимно от писмо, пуснато в пощенска кутия на Марлборо Стрийт или на Лоубрайър Авеню. Спомням си как навремето беше възможно по буквите да се идентифицира пишещата машина, на която е било напечатано писмото. Е, ако успееш да я откриеш. Беше ключова улика, също като пръстов отпечатък.

— Но това не е печатано на машина.

— Не. Написано е на компютър и е разпечатано на лазерен принтер. Което означава, че не укривам твърде много информация.

Разбира се, много или малко, укриването си е укриване.

— Ще приема работата, Джейни, но пет хиляди на седмица е абсурдно. Ако искаш, напиши ми чек за две — ще го приема. И след това ще ти представя сметката за разходите.

— Струва ми се крайно недостатъчно.

— Ако постигна резултат, може да поговорим за премия. — Но едва ли ще я приеме. Дори ако успее да закопчае Мистър Мерцедес. Защото още преди да потърси Джейни, вече беше решил да спипа този кучи син. Затова и беше дошъл при нея — за да я помоли да му помогне.

— Добре. Съгласна съм. И благодаря.

— Няма за какво. А сега ми разкажи погаждахте ли се Оливия. Знам само, че сте били в добри отношения, защото я наричаш Оли, но ми се иска да науча малко повече подробности.

— Ще отнеме време. Искаш ли още едно кафе? И няколко бисквитки? Предлагам лимонови курабийки.

Ходжис охотно приема и кафето, и бисквитите.