Стивън Кинг
Мистър Мерцедес (30)

7.

В десет часа на следващата сутрин Ходжис застава пред домофона на сградата на Лейк Авеню, в която живее госпожа Уортън; едва за втори-трети път след пенсионирането си е с костюм. Чувства се добре, въпреки че сакото му е отесняло на кръста и под мишниците. Мъжът с костюм има самочувствието на работещ мъж.

В домофона се чува женски глас:

— Да?

— Бил Ходжис, госпожо. Снощи се чухме по телефона.

— Да, идвате точно начаса. 19-С, детектив Ходжис.

Той понечва да й обясни, че вече не е детектив, но се отказва, защото домофонът вече бръмчи. Пък и по време на снощния им разговор й каза, че е пенсиониран.

Джанел Патерсън го чака на вратата точно както чакаше сестра й, когато Ходжис и Пийт Хънтли дойдоха за първи път да я разпитат след мелето пред Общинския център. Двете жени доста си приличат, което предизвиква у Ходжис силно усещане за дежа вю, но докато изминава късото разстояние от асансьора до входа на апартамента (с бодра крачка, за да не изглежда тромав), забелязва, че разликите са повече от приликите. Патерсън има същите светлосини очи и високи скули, но докато устните на Оливия Трилони бяха тънки, често стиснати и побелели от напрежение и раздразнение, устните на Джанел Патерсън сякаш са готови за усмивка дори когато са в покой. Или за целувка. От лъскавия гланц изглеждат леко влажни — направо апетитни. Няма го и деколтето лодка, типично за сестра й. Носи впито поло, под което се очертават закръглените й гърди. Не са големи, но както казваше милият му стар баща, „Повече от шепа е загуба на материал“. Дали става дума за качествено стягащо бельо или за пластични подобрения след развода? Според Ходжис второто е по-вероятно. Благодарение на сестра си тази дама може да си позволи всякакви, даже най-скъпи козметични процедури.

Тя му подава ръка и стиска дланта му здраво и делово:

— Благодаря ви, че дойдохте, Ходжис.

Като че ли тя го е молила да дойде.

— Радвам се, че ме приехте — казва той и влиза след нея.

Познатата великолепна гледка към езерото отново го зашеметява. Помни я добре, въпреки че само първият разпит на госпожа Т. беше тук; следващите бяха или в имението й в Шугър Хайтс, или в полицейския участък. Помни и как при едно от идванията си в участъка тя изпадна в истерия. „Всички обвиняват мен“ — крещеше. Само след няколко седмици се самоуби.

— Ще пиете ли кафе? Ямайско е. Много е добро.

Ходжис не пие кафе преди обяд, защото въпреки хапчетата обикновено получава адски киселини. Но се съгласява.

Сяда на един от сгъваемите столове до панорамния прозорец на хола и я чака да се върне от кухнята. Денят е топъл и ясен; по езерото, все едно са фигуристки на лед, се стрелкат и правят пируети платноходки. Джанел се връща, той става и понечва да вземе от ръцете й сребърната табла, но тя се усмихва, поклаща отрицателно глава и я поставя на ниската масичка, като грациозно се навежда. Почти като реверанс.

Ходжис се е опитал да предвиди всеки възможен обрат в предстоящия им разговор, но предварителната му подготовка се оказва излишна. Все едно старателно да си планирал как да прелъстиш жена, а обектът на сластта ти да те посрещне на вратата по секси нощничка и с обувки на високи токчета.

— Искам да разбера кой тласна сестра ми към самоубийство — казва тя, докато налива кафето във високи порцеланови чаши, — но не зная как. Вашето обаждане беше като божия намеса. След разговора ни по телефона мисля, че вие ще ми помогнете.

Ходжис е толкова изненадан, че загубва ума и дума.

Джанел му подава чашата:

— Ако искате сметана, сложете си. Не поемам отговорност за добавките към кафето.

— Пия го чисто.

Тя се усмихва. Зъбите й (или може би коронките й) са съвършени.

— Тъкмо такива мъже обичам.

Ходжис отпива малка глътка най-вече за да спечели време, но кафето наистина е превъзходно. Покашля се и отбелязва:

— Както ви казах снощи по телефона, госпожо Патерсън, вече не работя като детектив в полицията. От дванайсети ноември миналата година съм редови гражданин. Повтарям го, за да няма недоразумения.

Тя го стрелка с поглед над ръба на чашата. Ходжис се пита дали гланцът й за устни оставя следи върху порцелана, или с напредъка на технологиите за производство на червило това е вече отживелица. Смахнато е, че си го мисли, но Джанел е хубава жена. А напоследък не излиза сред хората, камо ли да общува с привлекателни дами.

— От това, което изрекохте — отвръща Джанел Патерсън, — за мен са важни две думи. Едната е частен, а другата е детектив. Искам да науча кой е манипулирал сестра ми, кой си е играл с нея и я е подтикнал към самоубийство. А в полицията пет пари не дават. Разбира се, биха искали да заловят злодея, който уби толкова хора с нейната кола, но за сестра ми — простете ми цинизма! — им е през онази работа.

Ходжис може да е в оставка, но дължи лоялност на бившите си колеги.

— Не е сигурно.

— Разбирам защо го казвате, детектив Ходжис.

— Господин. Наричайте ме господин Ходжис. Или ако желаете, просто Бил.

— Нека да е Бил. И действително е така. Самоубийството на сестра ми е свързано с убийството, извършено с нейната кола, защото писмото е написано от един и същ човек. А и другите неща… Този „Син чадър“.

„Не бързай — мислено се предупреждава Ходжис. — Не си гърми патроните.“

— За какво писмо става дума, госпожо Патерсън?

— Джейни. Щом ти си Бил, значи аз съм Джейни. Чакай, ще ти го покажа.

Става и тръгва към вратата. Сърцето на Ходжис бие до пръсване — много по-силно от онзи ден, когато се разправи с хулиганите под надлеза, — но това не му пречи да се наслади на гледката — и в гръб Джейни е чаровна.

„Полека, момче — повтаря си и отпива от кафето. — Не си Филип Марлоу.“ — Чашата е вече полупразна, но не го мъчат киселини. Чудо на чудесата — ни помен от досадните киселини. Вълшебно кафе!

Тя се връща с два листа хартия, които държи за ъгълчетата, сякаш изпитва погнуса.

— Намерих ги сред документите в бюрото на Оли, Когато ги преглеждахме заедно с адвоката й господин Шрон. Той присъстваше в качеството си на изпълнител на завещанието й, но в този момент беше отишъл в кухнята да пие вода. И не видя писмото. Скрих го от него — заявява го спокойно, делово, а не предизвикателно или гузно. — Веднага разбрах какво е. По ей-това. Беше оставил същото на волана на колата й. Явно е нещо като негова визитка.

Посочва ухиления Усмивко с черни очила по средата на първата страница на писмото. Ходжис вече го е забелязал. Забелязал е и шрифта, който вече е идентифицирал като „Американски машинописен“.

— Кога намери писмото?

Тя се замисля и пресмята изминалото време.

— Дойдох за погребението, тоест в края на ноември. Разбрах, че Оли е оставила всичко на мен, когато отвориха завещанието й. Трябва да е било през първата седмица на декември. Помолих господин Шрон да отложим за януари описа на активите й, защото трябваше да свърша нещо наложително в Ел Ей. Той се съгласи. — Поглежда Ходжис — прямо и спокойно, сините й очи блестят. — Наложителното беше да се разведа с мъжа си, който беше — може ли отново да се изразя по-грубо? — пълен задник: жалък, смъркащ кокаин женкар.

Ходжис не иска разговорът да се отклонява, особено на тази тема, затова пита:

— И през януари си се върнала в Шугър Хайтс, така ли?

— Да.

— Тогава ли намери писмото?

— Да.

— Показа ли го на разследващите? — Знае отговора. Било е преди повече от четири месеца, но е длъжен да зададе този въпрос.

— Не.

— Защо?

— Казах ти! Защото им нямам доверие! — Блясъкът в очите й помръква и тя заплаква.