Стивън Кинг
Мистър Мерцедес (29)

6.

Брейди се връща до широката работна маса в командния си център и изрича друга дума. Този път думата е „Хаос“.

На отсрещната стена на избеното помещение, на около метър от пода, е монтиран дълъг рафт. Върху него са строени в редица седем лаптопа — отворени са, но екраните им са тъмни. Пред рафта има стол на колелца, с който Брейди бързо се придвижва от един към друг лаптоп. С произнасянето на магическата дума и седемте екрана оживяват. На всеки се появява числото 20, заменя го 19, после 18. Ако Брейди позволи на обратното броене да достигне нула, ще се задейства програма, която ще изтрие цялата информация от твърдите дискове и ще я замести с „маймунски“ знаци.

— Тъмно — изрича той и обратното броене спира, цифрите изчезват, а на тяхно място се появяват сцени от „Дивата орда“^[1] — любимия му филм.

Беше опитал с апокалипсис и армагедон — много по-добри команди според него, много по-категорични, вдъхващи усещане за безвъзвратност, но програмата за разпознаване на думи се затрудни с тях, а той не иска да загуби файловете си заради глупава засечка. Двусричните думи са по-сигурни. Не че в шест от седемте компютъра има кой знае какво. Само в номер три се съхраняват данни, които шишкавото ченге би нарекло „уличаваща информация“, обаче му харесва да наблюдава своята величава армия от компютри, светещи в готовност както в момента. Така мазето се превръща в истински команден център.

Брейди се мисли за създател, както и за разрушител, но го тормози, че досега не е създал нещо гениално, с което да смае света, и е възможно никога да не успее. Че е само (в най-добрия случай) гений втора категория.

Красноречив пример е „Рола“. Идеята за това изобретение му хрумна внезапно, в изблик на вдъхновение, докато една вечер чистеше хола с прахосмукачката (подобно на прането тази домакинска работа беше под нивото на дама като майка му). Скицира уред, който приличаше на табуретка на колелца, с мотор и със закрепен отдолу къс маркуч. Смяташе, че с елементарна компютърна програма може да накара този уред да се движи из стаята и да изсмуква праха, а ако се натъкне на препятствие — стол или да речем стена — да се обръща сам и да поема в друга посока.

Захвана се да конструира прототип, после случайно видя как уред, подобен на неговата „Рола“, се „труди“ усърдно на витрината на скъп магазин за бяла техника в центъра на града. Дори наименованието беше подобно — уредът се наричаше „Румба“. Някой го беше изпреварил и този някой вероятно беше спечелил милиони. Не беше честно, но какво ли е честно на този свят? Животът е тъпо панаирджийско стрелбище с тъпи награди.

Настроил е телевизорите вкъщи така, че с майка му хващат не само основните канали, но допълнителните (включително някои екзотични „екстри“ като „Ал Джазира“), без да дават пукната пара — да го духат „Тайм Уорнър“, „Комкаст“ и „Ексфинити“^[2].

Хакнал е и дивиди плейъра, за да чете не само американски дискове, но и от целия свят. Лесно е — три-четири бързи операции с дистанционното плюс шестцифрен код за разпознаване. Направил си е труда, но има ли полза? На Елм Стрийт 49 — не! Мама отказва да гледа друго освен това, което четирите големи канала й тъпчат в главата, а той през повечето време или е на някое от двете си работни места, или е тук, в мазето, където върши истинската си работа.

Да хващаш безплатно всякакви програми е супер, но е незаконно. Май и бърникането в дивиди плейъра е незаконно. Да не говорим за хакерските му удари в „Редбокс“ и в „Нетфликс“^[3].

Всичките му най-добри идеи са незаконни. Както джаджа 1 и джаджа 2.

Джаджа 1 беше на седалката до него, докато през онази мъглива априлска утрин мерцедесът на госпожа Трилони се отдалечаваше от Общинския център, а от смачканата решетка и по предното стъкло течеше кръв. Идеята хрумна на Брейди през мъглявия му период преди три години, след като вече беше решил да убие много хора наведнъж — щеше да е неговата терористична акция, — но още нямаше конкретен план как, къде и кога да го направи. Идваха му всякакви идеи, беше превъзбуден, спеше много малко. През онези дни непрекъснато се чувстваше така, сякаш е изпил цял термос силно кафе, примесено с амфетамини.

Джаджа 1 беше модифицирано дистанционно за телевизор, на което беше присадил „мозък“ под формата на микрочип, и с батерии за разширяване на обхвата, макар че и с тях резултатът не беше задоволителен. Ако насочиш устройството към светофар от двайсет-трийсет метра разстояние и натиснеш бутона веднъж, от червено светва жълто. Ако натиснеш два пъти, светофарът от червено превключва на мигащо жълто, а при три натискания — направо на зелено.

Брейди беше много доволен от изобретението си и го беше използвал няколко пъти на натоварени кръстовища, като паркираше наблизо (винаги беше със старото си субару — фургончето със сладоледа щеше да се набива на очи.) След няколко коли, които се разминаха на косъм, най-сетне успя да предизвика инцидент. Само чукване и огъната броня, обаче му капеше мед на душата, като гледаше как двамата шофьори се препират чия е вината. В един момент изглеждаше, че ще се стигне до юмручен бой.

Малко след това изобрети джаджа 2, но всъщност първата му помогна да вземе крайното решение, защото рязко увеличаваше шанса му за успешно бягство. Разстоянието от Общинския център до изоставения склад, където беше решил да изостави сивия мерцедес на госпожа Трилони, беше точно три километра. По маршрута, който бе планирал, имаше девет светофара, а великата джаджа щеше да му помага. Само че през онази сутрин — да му се не види и късметът! — всички светофари светеха зелено. Брейди си даваше сметка, че сигурно е заради ранния час, но въпреки това беше вбесяващо.

„Ако нямах тази джаджа — казва си, докато върви към килера в дъното на избеното помещение, — поне четири светофара щяха да са червени. Такъв ми е животът.“

Джаджа 2 беше единственото му изобретение, което му донесе някаква печалба. Не кой знае каква, но както всеки знае, парите не са всичко на този свят. Освен това без нея нямаше да се сдобие с мерцедеса. А без мерцедеса големият му удар пред Общинския център нямаше да се осъществи.

Добрата стара джаджа 2.

Вратата на килера е заключена с голям катинар. Брейди го отваря с един от ключовете на връзката си. Вътре вече свети — пак луминесцентни лампи. Килерът изглежда още по-тесен, отколкото е всъщност, заради рафтовете от обикновени дъски. На един са подредени девет кутии от обувки. Във всяка има по петстотин грама самоделен пластичен експлозив. Изпробвал е забърканата от него дяволска смес в изоставена каменоломна извън града — направи голямо „Бум!“.

„Ако бях в Афганистан — мисли си, — с чалма на главата, издокаран със смешна роба като хавлия за баня, основното ми занимание щеше да е взривяването на бронетранспортьори.“

На другия рафт в друга кутия от обувки има пет мобилни телефона — от тези, които не могат да се проследяват и които наркопласьорите в Лоутаун наричат „еднодневки“. Продават се в минимаркетите и в по-свестните дрогерии. Тези телефони са неговият проект за тази вечер. Трябва да се модифицират така, че при набиране на даден номер и петте да иззвънят и да задействат детонаторите в кутиите за обувки. Всъщност още не е решил да използва експлозива, но нещо го подтиква. Да, определено! В писмото си до шишкавото ченге беше заявил, че не изпитва никакво желание да повтори „шедьовъра“ си, но това беше поредната лъжа. Ще зависи много от самия Шишко. Ако ексченгето (ДВО) направи това, което Брейди иска от него (също като госпожа Трилони), той е уверен, че желанието му ще постихне, поне за известно време.

А ако не… тогава…

Взема кутията с телефоните и понечва да излезе от килера, но се спира и поглежда назад. На друг рафт има подплатен елек за лов и риболов, купен от „Ел Ел Бийн“^[4].

Ако възнамеряваше да ходи на лов или на риболов, би трябвало да вземе размер M — той е слаб и строен, — но този е XL. На предницата има щампа с Усмивко — онзи, озъбения, с черните очила. В елека има още четири петстотинграмови блокчета пластичен експлозив — две във вътрешните, две във външните джобове. Подплатата изглежда обемиста, защото е натъпкана с метални топчета за сачмени лагери (точно като тези в Бияча на Ходжис). Срязал е тук-там хастара, за да ги изсипе вътре. Дори му мина през ума да помоли мама да зашие прорезите и тази мисъл го накара здравата да се посмее, докато ги запечатваше с яко индустриално тиксо.

„Моят елек-бомба“ — мисли си с умиление.

Няма да го използва… вероятно няма да го използва, но в идеята има нещо привлекателно. Така би сложил край на всичко. Край на „Дискаунт Електроникс“, край на посещенията по домовете с „Киберпатрул“, за да изважда фъстъчено масло и трохи от кракери от компютрите на изкукали дъртаци, край на обиколките с фургона със сладолед. Край на змиите, пълзящи в съзнанието му. Или под колана му.

Представя си как ще го направи на някой рокконцерт — знае, че Спригстийн ще пее през юни в „Лейкфронт Арена“. Или например на 4 юли, Деня на независимостта, по време на парада по Лейк Стрийт, градското „стъргало“? Или може би на ежегодния Летен панаир и фестивал на уличното изкуство, който винаги се открива първата събота на август? Ох, колко ще е хубаво! Само дето… няма ли да представлява странна гледка с този подплатен елек в горещия августовски следобед?

Сигурно, но изобретателността му лесно ще се справи с подобни маловажни подробности, разсъждава той, слага на работния си плот телефоните за еднократна употреба и започва да изважда сим картите. Освен това самоубийственият елек, натъпкан с експлозив, е само… как се наричаше? Апокалиптичният вариант. Вероятно никога няма да го използва. Но е хубаво да го има подръка.

Преди да се върне горе, сяда пред компютър 3, влиза в интернет и влиза в „Под синия чадър на Деби“. Шишкавото ченге не е писало.

Все още.