Стивън Кинг
Мистър Мерцедес (25)

2.

Последната му обиколка за деня минава покрай къщата на Тийбъри Лейн, където живее Джером Робинсън, помощникът на Ходжис, заедно с майка си, баща си и сестра си. Джером Робинсън влудява Брейди. Той е привлекателен, работи за бившето ченге и всеки уикенд излиза с различни мацки — винаги красиви. И винаги бели. Това е нередно. Противоестествено е.

— Хей! — извиква Робинсън. — Сладоледаджията! Почакай!

Робинсън прекосява на бегом моравата, а кучето му — голям ирландски сетер — го следва по петите. Зад тях подтичва и сестричката му, която е на около девет.

— Вземи ми шоколадов, Джери! — провиква се тя. — Моооля!

Дори името му е като на белокож. Джером. Джери. Обидно е. Защо не Треймор? Или Девън? Или Лерой? Защо да не е шибаният Кунта Кинте^[1]!?

Джером е с мокасини на босо и глезените му са боядисани в зелено от тревата, която преди малко е косил за бившето ченге. Несъмнено хубавото му лице е грейнало в усмивка. Брейди е готов да се басира, че видят ли усмивката му, гаджетата, с които хубавецът излиза през уикенда, разтварят обятия и гащите им падат: „Ела, Джери, изяж ме!“

Самият Брейди не е бил никога с момиче.

— Как си, приятел? — пита Джером.

Брейди се ухилва — слязъл е от фургончето и стои до прозорчето, през което подава сладоледа.

— Добре съм — отговаря. — Смяната ми е към края си, което винаги ми повишава настроението.

— Остана ли от шоколадовия? Малката русалка иска шоколадов.

Брейди вдига палец, устните му още са разтегнати в усмивка — същата усмивка, която беше скрил зад маската на клоун, когато натисна газта до дупка и се вряза в тълпата безработни смотаняци пред Общинския център.

— Ще те уредим, приятел!

Сестричката дотичва, очите й блестят, плитчиците й подскачат.

— Не съм ти малката русалка, Джери, много мразя!

Тя е на около девет и колкото и да е абсурдно, името й също е на бяла жена: Барбара. Чернокожа на име Барбара звучи на Брейди толкова сюрреалистично, че даже не го дразни. Единственото същество в семейството с име на чернилка е кучето, което се е изправило на задните си лапи, подпряло е предните на фургончето и върти опашка.

— Долу, Одел! — скастря го Джером, то сяда на земята и жизнерадостно пъхти.

Брейди се обръща към Джером:

— А за теб какъв да бъде?

— Ванилов — бял.

„Ще ти се да си бял“ — мисли си Брейди и им подава сладоледите.

Старае се да държи Джером под око, да е информиран за него, защото Джери е единственият, с когото бившето ченге общува напоследък. През последните два месеца ги наблюдава често, когато са заедно, и се е убедил, че Ходжис се отнася с момчето като с приятел, а не като с наемен работник. Самият Брейди никога не е имал приятели. Приятелите са опасни, те служат само за едно — за залъгалка на егото. Нещо като емоционални защитни мрежи. Към кого се обръщаш, когато ти е кофти? Към приятелите си, разбира се. И те веднага изръсват тъпотия от рода на: „О, божичко“ „Горе главата“ „С теб сме“ и „Дай да пийнем по едно“. Джером е само на седемнайсет, не може да излезе с Ходжис „да пийнат по едно“ (освен безалкохолно), но може да изломоти: „Горе главата“ или „С теб съм“. Затова трябва да се наблюдава.

Госпожа Трилони нямаше приятели. Нямаше и съпруг. Имаше само болна майка. Ето защо му беше лесно с нея, особено след като ченгетата я подхванаха. Всъщност те свършиха половината му работа. Другата половина си я свърши сам, и то буквално под носа на хърбавата кучка.

— Заповядай — казва на Джером и му подава сладоледите. Де да бяха подправени с арсен! Или може би с варфарин. Натъпчи ги с варфарин, та келешите да бълват кръв от устата, от очите, от ушите. И от ануса, разбира се. Представя си как децата от квартала изпускат раниците и безценните си мобилни телефони, как от всяка дупка на телата им се лее кръв. Какъв ефектен трилър ще се получи!

Джером подава десетдоларова банкнота, а Брейди заедно с рестото му връчва кучешка бисквита:

— За Одел.

— Благодаря ви, господине! — изчуруликва Барбара и близва от шоколадовия сладолед. — Чудесен е!

— Да ти е сладко, миличка — отвръща Брейди.

Той кара фургончето „Хапни сладко“, обикаля по адреси с фолксвагена на „Киберпатрул“, но основната му работа това лято е К. Уилям Ходжис (ДВО). Работата му е да накара Ходжис (ДВО) да използва онзи револвер.

Потегля към фабриката за сладолед на Лоуб, за да върне фургончето и да се преоблече. По пътя стриктно спазва ограниченията на скоростта.

Внимание, предпазливост, безопасност.