Стивън Кинг
Мистър Мерцедес (2)

1.

Ходжис взема кутийка с бира, излиза от кухнята, сяда на креслото и оставя на масичката кутийката близо до револвера трийсет и осемкалибров В&П „Смит&Уесън“. В&П означава „военнополицейски“. Ходжис машинално го потупва, както се потупва старо куче, грабва дистанционното и включва на Канал 7. Шоуто е започнало и публиката вече ръкопляска.

Той се сеща за модното увлечение — кратко и пагубно, — което беше обхванало града в края на осемдесетте. Май по-точната дума беше „заразило“, защото приличаше на кратка епидемия. През цялото лято трите местни вестника му отделяха специално внимание в обширни редакционни статии. Сега два от тях бяха фалирали, а третият береше душа.

Водещият, изтупан с шикозен костюм, излиза на сцената и махва на публиката. Ходжис гледа това предаване почти всеки делничен ден, откакто се е пенсионирал, и си мисли, че този човек е твърде умен за тази работа, която донякъде прилича на гмуркане без водолазен костюм в клоака. Май е човек, след чието самоубийство роднини и приятели ще споделят, че не са подозирали какво е душевното му състояние — последния път, когато го видели, бил толкова весел…

Ходжис отново машинално потупва револвера, модел „Виктори“^[1]. Стар, но верен. Служебното му оръжие, 40-калибров пистолет „Глок“, който си беше купил със собствени средства (полицаите са длъжни сами да си купуват огнестрелните оръжия), сега е в сейфа в спалнята му. В безопасност на безопасно място. Изпразни го и го прибра там след церемонията по случай пенсионирането си и оттогава не го е поглеждал. Не го интересува. Револверът обаче му е скъп не само по сантиментални причини. Револверът никога не отказва.

Ето я и първата участничка, млада жена с къса синя рокля. Изглежда глуповата, обаче има страхотно тяло. Ходжис е сигурен, че под роклята се крие татуировка от онези, дето им викат „курвенски“, защото са точно над задника. Може би са две-три. Мъжете сред публиката започват да подсвиркват и да тропат с крака. Жените сдържано ръкопляскат. Някои забелват очи. Тази мацка е трепач, опасно е мъжът ти да я зяпа.

Мацката започва да се жалва: приятелят й имал бебе от друга жена и непрекъснато киснел при тях. Още го обичала, обаче мразела…

Тук режисьорът пуска пегел, но Ходжис разчита думите по устните й: „шибаната курва“. Публиката бурно я аплодира. Ходжис отпива от бирата си. Знае какво следва. Предаването е предсказуемо като сапунените опери, излъчвани в петък следобед. Водещият я оставя да бръщолеви още малко, после представя… ДРУГАТА ЖЕНА! И тя има убийствено тяло, плюс километри разкошна руса коса. На глезена й има татуировка. Приближава се до съперницата си и казва:

— Разбирам какво ти е, но и аз го обичам.

Явно възнамерява да се обяснява надълго и нашироко, обаче стига само дотук, преди Мацката Трепач да я докопа. Зад кулисите някой удря камбана, сякаш дава началото на боксов мач. Според Ходжис предаването е тъкмо това, зрителите трябва да си получат наградата, иначе защо са в студиото? Няколко секунди двете хубавици взаимно се скубят и се дращят с нокти, после двама здравеняци с тениски с надпис „ОХРАНА“ ги разтървават. Жените закрещяват, изразявайки мнението си една за друга (повечето им думи са заглушени от режисьора), под благосклонния поглед на водещия, после Мацка Трепач №2 поема инициативата и удря толкова силна плесница на съперницата си, че главата на онази се отмята назад. Камбаната отново иззвънява. Двете падат на пода и без да ги е грижа за измачканите рокли, пак започват да се дращят, да се удрят и да се шамаросват. Публиката пощурява. Здравеняците от охраната за втори път ги разтървават, водещият застава помежду им и заговаря — уж ги успокоява, но всъщност ги нахъсва. Двете жени крещят колко обичат въпросния мъж, съскат и се плюят. Водещият обявява кратко прекъсване и на екрана се появява треторазредна актриса, рекламираща таблетки за отслабване. Ходжис отново посяга към кутийката с бира, знаейки, че няма да изпие и половината. Шантава работа — преди да се пенсионира, пиеше като смок. След като бракът му се разпадна заради запоите му, реши, че е станал алкохолик. Събра цялата си воля и се взе в ръце, обещавайки си, че ще пие колкото си иска, щом навърти четирийсет години стаж в полицията — доста смело обещание, като се има предвид, че петдесет процента от градските ченгета се пенсионираха на двайсет и петата година, а седемдесет — на трийсетата. Само че след четирийсет години служба алкохолът вече не го влечеше. Няколко пъти се напи насила, за да провери дали още може — за можене можеше, но се оказа, че не се чувства по-добре, отколкото като е трезвен. Всъщност му ставаше по-кофти.

Рекламната пауза свършва. Водещият на шоуто кани на сцената следващия гост. Ходжис знае кой е. И зрителите знаят, настъпва радостно оживление. Ходжис взима оръжието на баща си, поглежда в цевта и го оставя обратно върху книжката с телевизионните програми.

Появява се човекът, за когото си съперничат Мацки Трепач №1 и №2. Досещал си се как изглежда този тип още преди наперено да излезе на сцената и да! — предположението е вярно: хубостникът работи на бензиностанция или е хамалин в „Таргет“, а може би е автомонтьорът, който ремонтира колата ти (и си оставя ръцете). Той е кльощав и блед, черният му перчем почти закрива челото му. Издокарал се е с широк памучен панталон и с отвратителна зелено-жълта вратовръзка, стегната около шията му точно под изпъкналата му адамова ябълка. Острите върхове на велурените му ботуши стърчат изпод панталона. Знаел си, че мацките имат курвенски татуировки, знаеш и че този хубавец е надарен като жребец и че като се изпразни, спермата му блика като фонтан; ако девственица използва тоалетната, след като той си е правил чекия, сто на сто ще забременее. Може би с близнаци. Усмихва се хем кисело, хем нахакано като готин пич в кофти настроение. За каква работа мечтае? За никаква — иска пожизнена инвалидна пенсия. Скоро камбаната ще удари отново и двете жени пак ще се сборичкат. По-късно, след като са се наслушали на бръщолевенията на жребеца, ще се спогледат, леко ще кимнат и ще му се нахвърлят. Този път охранителите няма да бързат с разтърваването, защото зрителите — и в студиото, и пред телевизорите — искат да видят тъкмо тази последна схватка и как кокошките си отмъщават на петела.

Онази краткотрайна и жалка мода — заразата, обхванала градчето в края на осемдесетте, се наричаше „бой на безделници“. Идеята хрумна на някакъв извратен тъпанар и когато начинанието се оказа доходно, още трима-четирима тарикати на бърза ръка го усъвършенстваха. „Гениалният“ замисъл се състоеше в следното: някой плаща на двама пропаднали типа по трийсет долара, за да се бият в определен час на определено място. Мястото, което Ходжис си спомняше най-добре, беше служебният паркинг зад долнопробен стриптийз клуб, развъдник на пичи въшки, наречен „Бам Ба Лам“^[2]. Щом посредникът уговореше схватката, известяваше за нея (устно, защото по онова време интернет още не се използваше от всички) и вземаше от зрителите по двайсет долара на калпак. Зрителите, присъстващи на боя, който Ходжис и Пит Хънтли прекъснаха, наброяваха над двеста души, които залагаха и се ругаеха като пощурели. Сред тях бяха и жени с вечерни рокли и окичени с бижута, вперили погледи в двамата малоумници, налитащи си като бесни кучета, падащи, ставащи и крещящи несвързано. Публиката се смееше, викаше одобрително и ги насърчаваше.

Това телевизионно шоу е като незаконния бой, само дето го спонсорират фармацевтични и застрахователни компании, затова Ходжис предполага, че съперниците (те са си точно съперници, въпреки че водещият ги нарича „гости“) ще си тръгнат с нещо повече от трийсет долара и бутилка долнопробно уиски „Найт Трейн“. И няма ченгета, които да прекъснат схватката, защото всичко е законно като лотарийните билети. В края на предаването се появява безмилостната съдийка със запазената си марка нетърпеливо самодоволство и изслушва с едва потискан гняв тъжителите, застанали пред нея. После идва ред на шишкавия семеен психолог, чиято тирада разплаква „гостите“ (той нарича това „разбиване на стената на отрицанието“) и ги подканя да си тръгнат, ако дръзнат да оспорят методите му. Според Ходжис дебелакът е усвоил тези методи от старомодни видеозаписи за обучаване на агенти на КГБ.

Всеки делничен следобед той приема порцията телевизионна помия, седнал на креслото и оставил на масичката оръжието на баща си — онова, което татко му носеше като квартално ченге. Винаги го взема по няколко пъти и поглежда в дулото. Взира в кръглия мрак. Няколко пъти го захапа, за да провери какво е зареден револвер да е насочен към небцето ти. Предполага, че човек свиква с усещането на дулото върху езика си. Мисли си: „Щом можех да се натрясквам, значи ще мога да отложа и този момент. За година, да речем. И ако устискам цели две, може да ми се отще да се гръмна. Може да се запаля по градинарство, по наблюдаване на птици и дори по рисуване.“ Тим Куигли започна да рисува във Флорида. В старческия дом, пълен с пенсионирани ченгета. Разправяше, че му доставя голямо удоволствие, и дори продаде няколко картини на Фестивала на изкуствата във Винис. Докато не получи удар, който доведе до пареза на дясната страна и го прикова осем-девет месеца на легло. Дотук с рисуването. После почина. Бам!

Някой пак удря камбаната и двете мацки се нахвърлят върху кльощавия любовчия с шантавата вратовръзка, лакираните им нокти проблясват, дългите им коси се развяват. Ходжис отново посяга към оръжието, но преди да го докосне, чува как се отваря капакът на кутията на външната врата и как нещо тупва в антрето. Във времената на имейла и на Фейсбук нищо важно не пристига по пощата, но той все пак отива да вземе пратката. Ще я прегледа, а револверът ще почака.