Стивън Кинг
Мистър Мерцедес (17)

16.

„Като отидохме в апартамента — спомня си Ходжис, — тя ни предупреди да говорим по-тихо, защото майка й спяла. — После ни почерпи с кафе и с бисквити.“ Сега, седнал в „Димазио“, той на малки глътки допива кафето си, докато чака да му върнат кредитната карта. Спомня си разкошния й апартамент и невероятната гледка към езерото, разкриваща се през прозореца на дневната.

Заедно с кафето и с бисквитите тя ги удостои с изумен поглед, запазена марка на достопочтените граждани, които никога не са имали неприятности с полицията: „Разбира се, че не съм виновна! Откъде ви хрумна подобно нещо?“ Дори го изрече на глас, когато Пийт я попита дали е оставила ключа на таблото, когато е паркирала на Лейк Авеню през три къщи от сградата на майка си.

— Разбира се, че не! — възкликна и кисело се усмихна, сякаш казваше: „Предположението ви е нелепо и дори обидно.“

Най-после сервитьорът се връща. Навежда се да остави на масата малкия сребърен поднос и преди да се изправи, Ходжис пъха в шепата му две банкноти — от пет и от десет долара. Известно му е, че келнерите в „Демазио“ си поделят поравно бакшишите — практика, която той не одобрява. И не му пука, че може да го обявят за старомоден.

— Благодаря, сър, и boun pomeriggio.

— Благодаря, подобно. — Ходжис пъха в джоба си касовата бележка и кредитната си карта, но не става веднага. Взема вилицата и обира останките от тортата в чинийката — навик от детството му. Открай време последните трохички, които бавно изсмуква измежду зъбците на вилицата, му се струват най-вкусни.