Стивън Кинг
Мистър Мерцедес (146)

42.

Ходжис все още седи на сандъка на товарната площадка и не е сам. Върху гърдите му е седнал слон. Нещо се случва. Или светът си отива от него, или той — от света. Май е второто. Все едно се намира в снимачна камера и тя се движи назад по специално поставените релси. Светът си остава ярък както винаги, но се смалява сред кръг от тъмнина.

Той се вкопчва с неистови сили в света, чакайки бомбата да гръмне или да не гръмне.

Един техник се навежда към него и го пита добре ли е.

— Устните ви са посинели — осведомява го мъжът. Ходжис го отпъжда с ръка. Трябва да чуе.

Музика, аплодисменти и радостни писъци. Нищо друго. Засега.

„Дръж се — казва си. — Дръж се.“

— Какво? — нита го техникът и отново се навежда. — Какво?

— Трябва да се държа — прошепва Ходжис, но вече едва диша. Светът се е свил до размерите на яростно проблясващ сребърен долар. Но дори този долар изчезва — не защото Ходжис изпада в безсъзнание, а защото някой се приближава. Джейни бавно крачи към него с чупка в ханша, като манекенка. Носи неговата детективска шапка, накривена секси. Ходжис си спомня отговора й, когато я попита как така му е провървяло в леглото й: „Нямам угризения… Отговорих ли на въпроса ти?“

„Да — мисли си той. — Да.“ Затваря очи и се изтърколва от сандъка както Хъмпти от стената.

Техникът го подхваща, но успява само да омекоти падането му. Другите работници също идват.

— Някой може ли да прави изкуствено дишане? — пита техникът, който е подхванал Ходжис.

Напред излиза работник с дълга посивяла коса, вързана на конска опашка, и зачервени очи. Носи избеляла тениска на Джудас Койн.

— Аз мога, но ако знаеш как съм се напушил…

— Нищо, пробвай.

Мъжът с конската опашка прикляква.

— Тоя приятел е пътник — казва, но започва дишане уста в уста.

Горе в залата „Раунд Хиър“ започват нова песен под възгласите и ръкоплясканията на невръстните си почитателки. Момичетата ще има да помнят тази вечер. Музиката. Вълнението. Надуваемите топки, които летят над танцуващата публика. Ще прочетат за обезвредената бомба във вестниците, но за младите хора несъстоялите се трагедии са като сънищата.

Спомените — те са реалността.