Стивън Кинг
Мистър Мерцедес (141)

37.

Холи Гибни на два пъти принудително беше настанявана в психиатрия: веднъж като девойка и веднъж като млада жена. Психологът, при когото тръгна по-късно (в така наречената си зрелост) окачестви тези периоди като „бягство от реалността“, които, макар и лоши, били за предпочитане пред „психотична криза“, от която мнозина не се завръщали в нормалния свят. Холи имаше по-простички етикети за въпросните периоди. Те бяха пълно изперкване за разлика от състоянието на леко до умерено изперкване, в което си живуркаше всеки ден.

Причина за Пълно изперкване номер две беше шефът й в агенция за недвижими имоти „Франк Мичъл: луксозно жилище за вас“ в Синсинати. Франк Мичъл-младши винаги ходеше изтупан, но в лицето приличаше на разумна пъстърва. Каза й, че тя работи мърляшки, че колегите й я мразят и че може да запази мястото си само ако той я прибере под крилото си. За да й станел закрилник, трябвало да спи с него. Холи не искаше да спи с Франк Мичъл-младши, нито да загуби работата си. Ако я изхвърлеха от фирмата, трябваше да се лиши от апартамента си и да се върне вкъщи при властната си майка и безволевия си баща. Накрая конфликтът се разреши, когато една сутрин подрани за работа и обърна наопаки кабинета на Франк Мичъл-младши. Намериха я в нейната кабинка, свита в ъгъла. Пръстите й бяха окървавени. Беше ги изгризала като животно, опитващо се да избяга от капан.

Причина за Пълно изперкване номер едно стана Майк Стърдевънт. Именно той й лепна позорния прякор Хънта-Мънта.

Холи беше първа година в гимназията и искаше само да бъде незабележима: да притичва от кабинет в кабинет, притискайки с учебниците порасналите си гърди, и да гледа на света през завеса от коса, за да прикрива пъпчивото си лице. Но още тогава тя си имаше други проблеми освен акнето. Тревожност. Потиснатост. Безсъние.

А най-лоша от всичко беше автостимулацията.

Звучеше като мастурбация, но всъщност ставаше дума за нещо съвсем различно. Това бяха натрапчиво повтарящи се движения, често съпровождани от фрагментиран диалог със себе си. По-леки форми на автостимулацията бяха гризането на ноктите и дъвченето на устните. Сред по-тежките форми бяха ръкомахането, удрянето по гърдите, биенето на шамари по бузите или повдигането на невидими тежести.

Към осмата си година Холи започна да се прегръща през раменете и да трепери конвулсивно, като си мърмореше и гримасничеше. Това продължаваше между пет и десет секунди и после тя продължаваше заниманието си — четеше, шиеше или заедно с баща й обстрелваха баскетболния кош на двора. Не осъзнаваше какво върши, освен ако майка й не й направеше забележка да престане — хората щели да си помислят, че получава припадък.

Майк Стърдевънт беше от онези индивиди, които осезаемо изостават в поведенческото си развитие и смятат времето в гимназията за безвъзвратно отминалия златен век на живота си. Учеше последна година и подобно на Кам Ноулз, приличаше на млад бог: широки рамене, тесен ханш, дълги крака и руса коса като ореол около лицето. Играеше във футболния отбор (как иначе) и излизаше с главната мажоретка (как иначе). В сравнение с Холи Гибни се намираше на съвършено друго ниво в училищната йерархия и при нормални обстоятелства тя никога не би привлякла вниманието му. Той обаче я забеляза, защото един ден на път към стола Холи получи пристъп на автостимулация.

Майк Стърдевънт минаваше покрай нея заедно с няколко приятели футболисти. Те се спряха и я зяпнаха: тя се прегръщаше през раменете, трепереше, устата й се беше изкривила, очите й се бяха превърнали в цепки. Някакви нечленоразделни звуци — може би думи, може би не — излизаха през стиснатите й зъби.

— Какво си бърбориш? — попита я Майк.

Холи отпусна ръце и го погледна с крайно изумление. Не разбра какво я пита, разбра само, че той се е втренчил в нея. Както и всичките му приятели. Зяпаха я и се хилеха.

— Какво?

— Хъмкаш! — извика Майк. — Хънта-Мънта хъмка!

Другите подхванаха възгласа, докато тя тичаше към стола с наведена глава и се блъскаше в учениците. Така Холи Гибни се прочу в гимназия „Уолнът Хилс“ като Хънта-Мънта и това продължи до началото на коледната ваканция. Тогава майка й я намери гола, свита на кълбо във ваната. Холи повтаряше, че никога няма да се върне в „Уолнът Хилс“. Ако я принудели, щяла да се самоубие.

Voilà! Пълно изперкване!

Когато се пооправи (малко), я записаха в друго училище, където нещата не бяха толкова страшни (не чак толкова). Повече не зърна Майк Стърдевънт, но все още й се присънва, че тича по безкраен училищен коридор — понякога само по бельо, — докато другите деца й се присмиват, сочат я и й викат Хънта-Мънта.

Припомня си тези скъпи отминали дни, докато с Джером следват пазача през лабиринта от помещения под „Минго“. „Точно така ще изглежда Брейди — решава тя, — като Майк Стърдевънт, само че олисял.“ Твърдо се надява, че Майк Стърдевънт, където и да се намира сега, е останал без косъм по главата си. Плешив… затлъстял… предразположен към диабет… със свадлива жена и неблагодарни деца.

„И няма Хънта-Мънта“ — мисли си.

„Тъпкано ще ти го върна“ — мисли си.

Галисън ги превежда през двете работилници, минават покрай няколко гримьорни и поемат по широк коридор, предназначен за пренасяне на сглобени декори. Стигат до товарен асансьор, чиито врати са отворени. От шахтата кънти весела попмузика. Песента е за любов и танци. На Холи не й е нито до едното, нито до другото.

— Асансьорът не ви върши работа — обяснява Галисън, — той ще ви качи зад кулисите, а оттам можете да стигнете до залата единствено през сцената. Вижте какво, онзи мъж наистина ли е получил инфаркт? И вие наистина ли сте от полицията? Изобщо не приличате на ченгета. — Той поглежда Джером. — Вие сте твърде млад. — Поглежда Холи с още по-явно съмнение. — А вие сте…

— Твърде смахната? — любезно му подсказва тя.

— Друго щях да кажа. — Вероятно, само че това си мисли. Холи знае. Жена, която някога е имала прякора Хънта-Мънта, разбира от тези неща.

— Ще се обадя на полицията — продължава пазачът. — На истинските ченгета. И ако е някаква шега…

— Постъпете както намерите за редно — отговаря Джером, мислейки си: „Защо не? Ако ще, да се обади на Националната гвардия. Така или иначе всичко ще се реши през следващите няколко минути.“ Ясно му е като бял ден, ясно е и на Холи. Револверът, който Ходжис му даде, е в джоба му. Тежък е и за негово голямо учудване — топъл. С изключение на въздушната пушка (подариха му я за деветия или десетия рожден ден въпреки възраженията на майка му) никога не е носил оръжие, а викторито сякаш е живо.

Холи посочва вляво от асансьора.

— Каква е тази врата? — Галисън не отговаря и тя продължава: — Помогнете ни. Моля ви. Може и да не сме истински полицаи, може би сте прав, но сред публиката действително има човек, който е много опасен.

Тя дълбоко си поема въздух и изрича думи, в които не може да повярва, макар да са самата истина:

— Ние сме единствената ви надежда.

След кратък размисъл Галисън кимва:

— Стълбището е доста дълго и води до левия вход. Най-горе има две врати. Лявата е за навън. Дясната е за залата — ще излезете точно пред сцената. Толкова отблизо ще ви се пукнат тъпанчетата.

Джером докосва ръкохватката на револвера и пита:

— А къде точно се намира секторът за хора с увреждания?