Стивън Кинг
Мистър Мерцедес (138)

34.

Мерцедесът завива от Спайсър Булевард по разклонение, осеяно с табели „ДОСТАВКИ ЦКИ“ и „СЛУЖЕБЕН ВХОД“. Половин километър по-нататък се натъкват на ролетна врата. Затворена е. Джером спира до един стълб, на който е монтиран интерком. Този път табелата е: „ЗА ДА ВИ ОТВОРЯТ, ПОЗВЪНЕТЕ“.

— Кажи им, че сме от полицията.

Джером сваля стъклото и натиска копчето. Нищо не се случва. Джером го натиска отново и този път задържа пръста си. На Ходжис му идва кошмарна мисъл: най-сетне някой се отзовава на продължителния звън и това е женският електронен глас, който освен стария си репертоар им предлага и десетина нови опции.

Само че този път се разнася човешки глас, нищо че не е много дружелюбен:

— Служебният вход е затворен.

— Полиция — казва Джером. — Отворете.

— Какво искате?

— Току-що ви казах. Отворете проклетата врата. Положението е напечено.

Вратата започва да се повдига, но вместо да се придвижи напред, Джером пак натиска копчето.

— Отдел „Охрана“ ли сте?

— Аз съм пазачът — отвръща нелюбезният глас през пукането на интеркома. — Ако ви трябва „Охрана“, позвънете им в офиса.

— Там няма никого — обяснява Ходжис на Джером. — Всички работят на терен, всички до един. Влизай.

Джером вкарва вътре мерцедеса, въпреки че вратата не се е вдигнала докрай, и остъргва прясно положената боя.

— Може би са го заловили — казва той. — Разполагат с описанието му, така че може би са го хванали.

— Не са — отговаря Ходжис. — Вътре е.

— Откъде знаеш?

— Ослушай се.

Все още не се чува музика, но през спуснатото стъкло на колата се долавя тътен на басѝ.

— Концертът е започнал. Ако хората на Уиндъм бяха арестували бомбаджия, незабавно щяха да прекъснат шоуто и да евакуират хората.

— Как е успял да проникне в залата? — пита Джером и удря кормилото. — Как?

Ходжис вижда ужаса на момчето. И се чувства виновен. Всичко стана заради него.

— Нямам представа. Получиха снимката му.

Широка бетонна рампа води към товарна площадка. Няколко души от техническия персонал седят върху сандъци с озвучителна техника и пушат — сега им е паднало да си починат. През отворена врата, водеща към задната част на „Минго“, долита музика, която се слива с басовия тътен и с още един шум: радостните възгласи на хиляди момиченца, всяко от които може да се окаже в епицентъра на взрива.

Хитростта, с която Хартсфийлд се е промъкнал вътре, има значение, доколкото може да им помогне да го намерят — а как да сторят това в тъмна зала, пълна с хиляди хора?

Докато Джером паркира пред рампата, Холи се обажда:

— Де Ниро се подстрига като мохикан. Може и Хартсфийлд да го е направил.

— За какво говориш? — пита Ходжис, докато с мъка се надига от задната седалка. Мъж в панталони „Кархартс“ с цвят каки е застанал на вратата.

— В „Шофьор на такси“ Робърт де Ниро играе луд на име Травис Бикъл — обяснява тя, докато тримата бързо тръгват към пазача. — Когато реши да убие сенатора, той си обръсна главата, за да не го познаят. Но не цялата — остави си гребен по средата. Не ми се вярва Брейди Хартсфийлд да е с „мохикан“ — би изглеждал твърде нелепо.

Ходжис си спомня космите в мивката. Косата на покойницата имаше друг цвят (вероятно получен чрез боядисване). Холи може и да е куку, но в случая е права: Хартсфийлд си е обръснал главата. Само че дори това не може да му е помогнало, защото…

Пазачът излиза да ги посрещне.

— За какво е цялата работа?

Ходжис показва картата си, като за пореден път закрива с палец срока на валидност.

— Детектив Бил Ходжис. Как се казвате, господине?

— Джейми Галисън. — Той стрелва с поглед Джером и Холи.

— Аз съм негов партньор — казва Холи.

— Аз съм негов стажант — казва Джером.

Техниците ги гледат. Някои на бърза ръка са угасили цигарите си, които може би не съдържат точно тютюн. Зад вратата, осветено от мощни лампи, се вижда складово помещение, пълно с бутафория и рисувани декори.

— Господин Галисън, имаме сериозен проблем — казва Ходжис. — Трябва да ми доведете Лари Уиндъм тук, и то веднага.

— Недей, Бил. — Въпреки нарастващата си тревога той забелязва, че Холи за пръв път се обръща към него на „ти“. Само че не реагира на молбата й:

— Господине, трябва да го потърсите от мобилния си.

Галисън поклаща глава.

— Охранителите не носят телефони, докато са на работа, защото при всеки голям концерт — имам предвид детски концерт, защото с концертите за възрастни е различно, — линиите се претоварват и връзката става невъзможна. Затова носят…

Холи побутва Ходжис.

— Недей. Ще го уплашиш и той ще я задейства. Знам, че ще я задейства.

— Не е изключено да е права — обажда се Джером и добавя (сещайки се с известно закъснение, че е стажант) едно „сър“.

Галисън с безпокойство ги гледа.

— Кого да уплашите? Какво да задейства?

Ходжис се е съсредоточил изцяло върху пазача.

— С какво поддържат връзка? Радиостанции? Уокитокита?

— Да. С едни такива мънички… — Той подръпва ухото си. — Абе, с едни, дето приличат на слухови апаратчета. Дето агентите на ФБР и Сикрет Сървис ги носят по филмите. Какво става тук? Нали не е бомба? — Не му харесва изражението върху бледото и потно лице на Ходжис. — Господи, сигурно е!

Ходжис го заобикаля и влиза в огромния склад, пълен до тавана с реквизити, декори, музикални стойки и всякаква бутафория; тук се помещават също дърводелска и шивашка работилници. Музиката гърми все по-силно, той диша все по-трудно. Болката пълзи по лявата му ръка, усеща тежест върху гърдите си, но умът му е бистър.

Брейди или се е обръснал до голо, или се е подстригал съвсем късо и се е боядисал. Може с някакво мазило да е изменил цвета на кожата си, да носи цветни контактни лещи или очила. Но въпреки това е отишъл сам на момичешки концерт, което не минава незабелязано. Лари Уиндъм е насочен по дирите му. Освен това стои въпросът с експлозивите. Холи и Джером знаят за тях, обаче Ходжис е по-наясно. Брейди е взел и сачмени лагери — вероятно цели купища. Дори ако не са го хванали по описание, как е минал на пропуска? Само некадърници ли работят в отдел „Охрана“?

Галисън го разтърсва за лявата ръка и той усеща как болката се качва чак в слепоочията му.

— Ще отида лично. Ще намеря някой охранител и ще го накарам да се свърже с Уиндъм по радиостанцията, за да слезе тук и да говори с вас.

— Не — отсича Ходжис. — Няма да го правите.

Холи Гибни е единствената с ясен поглед върху нещата. Мистър Мерцедес е в „Минго“. Има бомба и само благодарение на Божията милост още не я е взривил. Твърде късно е за полицията, твърде късно е за охраната на ЦКИ. И за него е твърде късно.

Обаче.

Ходжис присяда на един празен сандък.

— Джером. Холи. Елате тук.

Те се подчиняват. Джером се е ококорил и едва сдържа паниката си.

— Не е било достатъчно да си обръсне главата. Трябвало е да си придаде безпомощен вид. Досещам се как е станало и ако съм прав, знам къде е.

— Къде? — пита младежът. — Кажи ни. Ще го заловим. Ще го пипнем.

— Не е проста работа. Той непрекъснато ще бъде нащрек и ще проверява личния си периметър. Освен това те познава, Джером. Купувал си сладолед от проклетото фургонче „Хапни сладко“. Ти сам ми каза.

— Бил, хиляди хора са купували сладолед от него.

— Разбира се, но колко негри живеят в Уест Сайд?

Джером замлъква — сега е негов ред да си хапе устните.

— Голяма ли е бомбата? — пита Галисън. — Може би не е зле да включа противопожарната аларма?

— Само ако искате купища от трупове — отвръща Ходжис. Все по-трудно му е да говори. — Веднага щом надуши опасност, той ще взриви бомбата. Това ли искате?

Галисън не отговаря и Ходжис се обръща към двамата Уотсъновци, които тази вечер Бог (или каприз на съдбата) му е отредил за помощници.

— Не можем да рискуваме с теб, Джером, а аз определено съм вън от играта. Той ме е следил много преди да знам, че съществува.

— Ще го издебна в гръб — казва Джером. — Няма да ме види в тъмното.

— Ако правилно се досещам къде седи, шансовете ти в най-добрия случай са петдесет на петдесет. Не е достатъчно.

Ходжис се обръща към жената с побеляваща коса и лице на невротична тийнейджърка.

— Възлагам ти тази задача, Холи. Сега той държи пръста си на спусъка и само ти можеш да се доближиш плътно до него, без да събудиш подозренията му.

Тя затиска с ръка изпохапаните си устни, но явно преценява, че е малко, защото ги затиска и с другата си ръка. Очите й са ококорени и влажни. „Опазил Господ“ — помисля си Ходжис. Този израз не за пръв път му идва наум, когато стане въпрос за Холи Гибни.

— Само ако ти дойдеш с мен — прошепва тя през пръсти. — Тогава сигурно…

— Не мога — признава той. — Получавам инфаркт.

— Само това ми липсваше — промърморва пазачът.

— Господин Галисън, има ли сектор за хора с увреждания? Би трябвало да има.

— Да. В центъра на залата.

„Не само е проникнал с взрив — разсъждава Ходжис, — но и позицията му е такава, че осигурява максимален брой жертви.“

— Вие двамата, слушайте внимателно. Не ме карайте да повтарям.