Стивън Кинг
Мистър Мерцедес (130)

26.

Ходжис попада в клопката на часа-пик и пристигат в Норт Сайд едва когато минава шест. Джером и Холи все още са с него — те искат да доведат работата докрай независимо от последствията, а тъй като разбират какви са тези последствия, той е решил, че не може да им откаже. Пък и няма голям избор — Холи мълчи като риба и не споделя догадките си. Верни или не.

Ханк Бийсън изскача от къщата си и пресича улицата още докато Ходжис спира мерцедеса на Оливия Трилони пред дома на Хартсфийлд. Ходжис въздъхва и сваля стъклото си.

— Държа да ми кажете какво става — нахвърля му се господин Бийсън. — Има ли връзка с разбития канал за контрабандно оръжие в Лоутаун?

— Господин Бийсън — отговаря Ходжис, — оценявам вашата загриженост, но вие сте длъжен да се върнете в дома си и…

— Момент, стойте — спира го Холи. Тя се привежда към другата седалка, за да види лицето на Бийсън. — Кажете ми как звучи господин Хартсфийлд. Трябва да добия представа как звучи гласът му.

Бийсън изглежда объркан.

— Ами нормално. Защо, как да звучи?

— Нисък ли е? Да речем, баритонов глас?

— Като тия тлъсти оперни певци ли? — Той се засмива. — Не, по дяволите. Абе, такива въпроси ли намерихте да ми задавате?

— Не е ли висок и писклив?

Бийсън се обръща към Ходжис:

— Тая ваша партньорка да не е чалната?

„Само мъничко“ — помисля си Ходжис.

— Отговорете на въпроса, господине.

— Не е нисък, не е висок и писклив. Нормален. Какво става?

— Да има особен говор? — не се предава Холи. — Например… хм… южняшки? Новоанглийски? А може би бруклински?

— Не, казах ви вече. Той си говори нормално.

Тя се дръпва на мястото си, очевидно задоволена от измъкнатия с ченгел отговор.

— Приберете се у дома, господин Бийсън. Моля ви.

Той изсумтява, но си отива. Спира пред стъпалата на площадката си, за да хвърли на мерцедеса гневен поглед. Ходжис често е виждал този поглед, който означава: „Аз ти плащам заплатата, говняр.“ После мъжът се прибира, като затръшва вратата, за да е сигурен, че правилно са изтълкували мнението му за тях. Скоро отново застава на прозореца, скръстил ръце на гърдите си.

— Ами ако позвъни в участъка, за да пита какво правим тук? — обажда се Джером отзад.

Ходжис се усмихва. Ледено, но за сметка на това — искрено.

— Пожелавам му успех точно тази вечер. Идвайте.

Докато ги води по тясната пътека между къщата и гаража, поглежда часовника си. Шест и четвърт. „Как лети времето, когато човек се забавлява“ — помисля си иронично.

Влизат в кухнята. Ходжис отваря вратата към мазето и посяга към ключа за електричеството.

— Не — спира го Холи. — Не го пипай.

Той я поглежда въпросително, ала тя вече се е обърнала към Джером:

— Трябва да си ти. Господин Ходжис е прекалено възрастен, а аз съм жена.

Отначало Джером не разбира. После му просветва.

— Контрол съответства на светло?

Тя кима. Лицето й е напрегнато и изпито.

— Би следвало да се получи, ако гласът ти поне малко прилича на неговия.

Джером застава на прага и стеснително се прокашля.

— Контрол.

Мазето остава тъмно.

— Ти имаш нисък глас — намесва се Ходжис. — Не е бас, но е плътен. Затова по телефона можеш да минеш за по-голям, отколкото си. Сега се опитай да говориш малко по-високо.

Джером повтаря думата и мазето светва. Холи Гибни, чийто живот съвсем не е бил телевизионна комедия, се смее и пляска с ръце.