Стивън Кинг
Мистър Мерцедес (129)

25.

Брейди пристига в Центъра за култура и изкуства на Средния запад малко преди шест. Въпреки че до началото на концерта остава повече от час, необятният паркинг вече е три четвърти запълнен. Пред вратите към фоайето са се извили дълги опашки, които растат с всяка изминала минута. Сума ти момиченца крещят колкото им глас държи. Навярно това е израз на щастие, но Брейди има чувството, че вият на умряло. Невъзможно е да вижда нарастващата тълпа и да не си спомня онази априлска утрин пред Общинския център. „Ако имах хъмви вместо тази японска трошка, можех да се забия в тях с шейсет километра в час, да убия петдесет или повече по този начин и тогава щях да натисна превключвателя и да изпратя останалите в стратосферата“ — разсъждава той.

Само че няма хъмви и за момент даже не знае какво да предприеме: никой не бива да го вижда, докато завършва приготовленията. Тогава, в другия край на паркинга, забелязва полуремарке. Няма влекач и е повдигнато на крикове. Върху каросерията е нарисувано виенско колело с надпис „РАУНД ХИЪР — ЕКИП ПОДДРЪЖКА“. Значи е някой от камионите, които видя пред служебния вход по време на разузнаването си. По-нататък, след края на концерта, полуремаркето ще бъде свързано с влекача и ще се върне за товарене, но сега изглежда изоставено.

Брейди плътно се приближава до него от другата му страна, която е дълга поне петнайсет метра, така че субаруто се оказва напълно скрито от чужди очи. Изважда от жабката очилата с прозрачни стъкла и си ги слага. Излиза навън и обхожда полуремаркето, за да се увери, че е напълно сам. След като очакванията му се оправдават, той се връща при субаруто и измъква инвалидната количка от багажника. Не е лесно. Би предпочел хондата, само че двигателят й отдавна е издишал. Накрая се справя с количката, наглася върху седалката й възглавничката с надпис „ГЪЗОПАРКИНГ“ и свързва жичката, стърчаща от центъра на А-то, с жичките, които висят от страничните джобове, където има още блокчета пластичен експлозив. Друга жичка, свързана с блокче експлозив в задния джоб, се поклаща от дупка в облегалката, която Брейди проби.

Потейки се обилно, той пристъпва към окончателното свързване на жичките — сплита медните лентички и увива оголените места с парчета предварително нарязано хартиено тиксо, които е налепил по тениската с щампа на „Раунд Хиър“, купена тази сутрин от денонощния магазин край летището. Логото е същото като на полуремаркето — виенско колело. Над логото пише „ЦЕЛУВКИ ДО ПОЛУДА“, а под него — „ОБИЧАМ КАМ, БОЙД, СТИВ И ПИЙТ!“

След десет минути упорит труд (с прекъсвания, за да хвърля по някой поглед иззад полуремаркето, колкото да е сигурен, че няма никой друг в тази част на паркинга) върху седалката на количката се появява плетеница от свързани жички. Няма как да свърже натъпканата с експлозив торбичка „Уринеста“ — поне в момента не му хрумва начин, — но това не е чак толкова важно. Брейди предполага, че ако другите експлозиви гръмнат, ще гръмне и тя.

Какво да се прави, никога няма да узнае дали е бил прав.

Отново се връща при субаруто и изважда рамкирана снимка с размери двайсет на двайсет и пет сантиметра, която Ходжис вече е виждал умалена: Франки е гушнал пожарната Сами и се усмихва с глупаво недоумение. Брейди целува стъклото и прошепва:

— Обичам те, Франки. А ти обичаш ли ме?

Преструва се, че Франки му е отговорил с да.

— Искаш ли да ми помогнеш?

Преструва се, че Франки му е отговорил с да.

Брейди отива при инвалидната количка и сяда върху „ГЪЗОПАРКИНГ“. Сега единствено супержицата се поклаща между разтворените му бедра. Той я свързва с джаджа 2 и дълбоко си поема дъх, преди да натисне превключвателя. Ако електричеството от АА-батериите го „удари“… дори мъничко…

Но това не се случва. Светва жълтата лампичка за готовност — нищо повече. Някъде недалеч, но в един различен свят малки момичета пискат радостно. Скоро много от тях ще се изпарят; безброй други ще бъдат с откъснати крака или ръце и ще пищят истински. Карай да върви — поне ще успеят да чуят любимата си банда преди големия взрив.

А може би няма. Съзнава колко недоизпипан е планът му; и най-калпавият холивудски сценарист би се справил по-добре. Брейди си спомня табелата в коридора, водещ към концертната зала: „ЗАБРАНЕНО ВЛИЗАНЕТО С ЧАНТИ, ПАКЕТИ И РАНИЦИ“. Той не носи нищо такова, но някой зорък охранител може да забележи стърчащата жица и да прецака цялата работа. Дори никой да не я забележи, от един поглед в джобовете на инвалидната количка става ясно, че това не е количка, а бомба на колела. Брейди е затъкнал в единия джоб знаменце с надпис „Раунд Хиър“ и с това се изчерпва маскировката му.

Той не се тревожи. Не знае дали е самоувереност или фатализъм и не мисли, че има някакво значение. В крайна сметка самоувереността и фатализмът до голяма степен се припокриват, нали? Измъкна се между капките, когато прегази безработните пред Общинския център, а тогава планирането му също беше сведено до минимум: маска, мрежа за коса и белина, която заличава ДНК. Дълбоко в душата си той не очакваше, че ще му се размине, и сега също не се надява. В този мръсен и гаден свят той ще си бъде най-мръсния гадняр.

Брейди пъхва джаджа 2 под размъкнатата си тениска. Получава се лека издутина и под тънкия памучен плат прозира жълтата лампичка, само че издутината и светлинната изчезват, когато поставя снимката на Франки върху коленете си. Подготовката е завършена.

Очилата с прозрачни стъкла се свличат по потния му нос. Брейди ги бутва нагоре. Като поизпъне шия, се вижда в страничното огледало на субаруто. С обръсната глава и с очила изобщо не прилича на себе си. Изглежда болен — блед, потен, с тъмни кръгове под очите.

Брейди прокарва длан по темето си, пипайки гладката кожа, където вече няма да поникне нито косъм. Излиза иззад полуремаркето и с инвалидната си количка бавно поема през огромния паркинг към все по-голямата тълпа.