Стивън Кинг
Мистър Мерцедес (124)

20.

Ходжис включва компютъра си и моли Джером да състави списък на всички обществени мероприятия в града за следващите седем дни.

— Ще се справя — обещава Джером, — но може би първо ще погледнеш нещо друго.

— Какво?

— Съобщение. В „Деби“.

— Отвори го. — Той е свил юмруци, но когато прочита последното съобщенийце от merckill, бавно ги отпуска. То е лаконично и макар че не е от голяма помощ, дава лъч надежда.

Чао, СМОТАН.

 

PS: Забавлявай се през почивните дни, защото аз ще се забавлявам отлично.

— Май току-що ти биха дузпата, Бил.

Ходжис е на същото мнение, обаче не му пука. Съсредоточил се е върху послеписа. Възможно е Брейди да го праща за зелен хайвер, но ако не е така, значи не им остава много време.

От кухнята се разнася облак цигарен дим и още един силен крясък:

— Мамка му!

— Бил? Хрумна ми нещо доста страшно.

— Какво?

— Концертът довечера. Момчешката група „Раунд Хиър“. В „Минго“. Сестра ми и майка ми също ще ходят.

Ходжис се замисля. „Минго“ разполага с четири хиляди места, като довечера осемдесет процента от публиката ще е женска — майки с малолетните им дъщери. Няма да липсват мъже, но те най-вече ще придружават дъщерите си и техните приятелки. Брейди Хартсфийлд е симпатичен мъж на около трийсет и ако отиде на концерта сам, ще изпъква като бяла врана. В Америка през двайсет и първи век всеки мъж, който се появи сам на проява, предназначена основно за момичета, привлича внимание и буди подозрения.

Също и това: Забавлявай се през почивните дни, защото аз ще се забавлявам отлично.

— Дали да не се обадя на мама и да я предупредя да не извежда момичетата? — Върху лицето на Джером се чете ужас от подобна перспектива. — Барб никога няма да ми проговори отново. Както и Хилда, и другите й приятелки.

Поредният крясък от кухнята:

— Бракма проклета! Предай се!

Преди Ходжис да успее да отговори, Джером добавя:

— От друга страна, той явно е замислил нещо за почивните дни, а днес е четвъртък. Или целта му е да ни заблуди?

Ходжис по-скоро смята, че саркастичното съобщение не е шега.

— Ако обичаш, намери ми онази снимка на Хартсфийлд от „Киберпатрул“. Която се появява, щом щракнеш с мишката върху „НАШИТЕ ЕКСПЕРТИ“.

Докато Джером изпълнява задачата, Ходжис набира Марло Еверет, която завежда архива в полицейското управление.

— Здрасти, Марло, пак те безпокоя. Аз… да, големи работи ставали в Лоутаун, Пийт ми каза. Половината управление се е струпало там, нали? Аха, аха… няма да те бавя. Знаеш ли дали Пари Уиндъм още отговаря за сигурността на ЦКИ? Няма грешка. Кибритлията. Ще почакам.

Докато чака, обяснява на Джером, че Лари Уиндъм се пенсионирал рано, защото от ЦКИ му предложили работа с двойно по-голяма заплата в сравнение с детективската. Премълчава, че това не е единствената причина Уиндъм да си грабне шапката след двайсет отслужени години. Тогава Марло пак е на линия. Да, Лари все още е в ЦКИ. Тя дори може да му даде номера на службата по охраната. Преди Ходжис да се сбогува, Марло го пита има ли проблем.

— Там ще има голям концерт довечера. Племенницата ми също ще ходи. Луда е по онези сополанковци.

— Не се притеснявай, Марл. Търся го във връзка с една стара история.

— Предай на Лари, че днес можем да му намерим работа. Тук е мъртвило. Нито един детектив не се мярка.

— Ще му кажа.

Ходжис набира служба „Охрана“ към ЦКИ, представя се като детектив Бил Ходжис и моли да го свържат с Уиндъм. Докато чака, не откъсва поглед от снимката на Брейди Хартсфийлд. Джером я е увеличил на цял екран. Ходжис е привлечен от очите. На малката, в един ред със снимките на своите колеги, Брейди Хартсфийлд гледа добронамерено. На увеличението това обаче се променя. Устата се усмихва, очите — не. Те са равнодушни и помръкнали. Почти мъртви.

„Я стига!“ — казва си Ходжис (скарва се на себе си). Класически случай — да виждаш нещо, което го няма, защото психиката ти е повлияна от последваща информация. Точно както свидетел на банков обир заявява: „Стори ми се съмнителен още преди да извади пистолета.“

Звучи добре, звучи професионално, но нюхът на Ходжис му подсказва друго. За него очите от екрана са очите на жаба, криеща се под камък. Или под изхвърлен син чадър.

В този момент Уиндъм се обажда. Той има силен глас, така че при разговор е разумно да държиш телефона на известно разстояние от ухото си, и е все същият приказливец. Държи да научи подробности за разбития канал на оръжие. Ходжис осведомява Лари, че заложната къща е била истински барутен погреб, но не може да му каже нищо повече. Напомня му, че е в оставка.

Обаче.

— С цялата тази пушилка детективите са претоварени и Пийт Хънтли един вид ме упълномощи да ти се обадя. Дано не възразяваш.

— Ти пък! Ще ми е приятно да пийнем по едно, Били. Да си поговорим за времето, когато бяхме в системата. Да възкресим старите спомени.

— Отлична идея. — Всъщност идеята е кошмарна.

— С какво мога да помогна?

— Според Пийт довечера имаш концерт. Популярна момчешка група. От тези, които малките момичета обожават.

— Охо, ако ти кажа каква истерия е. Вече се редят на опашка. И се подгряват. Извикват името на някой от пикльовците и се разпищяват. Пискането започва още на паркинга. Напомня ми за бийтманията едно време, само че тези момчета, както чувам, не са „Бийтълс“. Да не е сигнал за бомба? Само да не е това. Тия девойчета жив ще ме одерат, а майките им ще ме разфасоват.

— Подадоха ми информация, че довечера може да ви навести един тип, който обича да блудства с малки момиченца. Той е много, много лошо момче, Лари.

— Име и описание. — Бърз и делови, даже безцеремонен. Мъжът, който напусна отдела, защото, без много да умува, пускаше в ход юмруците си. Емоционална неуравновесеност, водеща до затруднения при овладяването на гнева — такова беше заключението на полицейския психолог. Колегите на Лари отдавна го бяха изпреварили със своето заключение: Кибритлията.

— Името му е Брейди Хартсфийлд. Ще ти изпратя снимката му по имейла. — Ходжис поглежда Джером, който кимва и показва кръгче с палеца и показалеца си. — Около трийсетгодишен. Ако го видиш, първо ми звъниш и едва после го арестуваш. Бъди предпазлив. Ако говедото се опита да се съпротивлява, дай му да разбере.

— С удоволствие, Били. Ще се разпоредя за съответните действия. Възможно ли е нашият човек да бъде… хм, знам ли… под прикритие? С подрастващо или съвсем невръстно момиче?

— Малко вероятно, но не е напълно изключено. Ако го забележиш в тълпата, Лар, трябва да го изненадаш. Този тип е въоръжен.

— Каква е вероятността да се появи на концерта? — В гласа му се долавя надежда, което е типично за Лари Уиндъм.

— Не е много голяма. — Ходжис твърдо си вярва, и то не само заради прощалното съобщение в „Синия чадър“. Брейди непременно си дава сметка, че няма как да остане незабелязан сред тълпа момичета. — Във всеки случай разбираш защо отделът не може да изпрати кадри, нали? Всичко живо е заето с патакламата в Лоутаун.

— Ще се оправя — отсича Уиндъм. — За довечера разполагам с трийсет и петима охранители, повечето са бивши ченгета. Разбираме си от занаята.

— Знам — казва Ходжис. — Не забравяй да се обадиш първо на мен. Ние, детективите в оставка, не получаваме много задачи и трябва да доказваме, че още не сме за изхвърляне.

Другият се засмива:

— Идеално те разбирам. Пращай снимката. — Диктува електронен адрес, който Ходжис записва и предава на Джером. — Ако се покаже, ще го пипнем. После е твой… чичо Бил.

— Да ти го начукам, чичо Лари. — Ходжис затваря и се обръща към момчето.

— Тъкмо му изпратих снимката — казва Джером.

— Добре. — Тогава Ходжис изрича големи думи, за които ще съжалява до края на живота си. — Ако Харгсфийлд е толкова умен, колкото предполагам, довечера няма да припари до „Минго“. Мисля, че майка ти и сестра ти могат да отидат на концерта. Ако той се опита да проникне в залата, момчетата на Лари ще го спипат, преди да се добере до вратата.

— Супер — усмихва се Джером.

— Виж какво още можеш да намериш. Наблегни на събота и неделя, но не пропускай следващата седмица. Не пропускай и утрешния ден, защото…

— Защото почивните дни започват от петък вечерта. Схванах.

Джером се хваща на работа. Ходжис отива в кухнята, за да провери как се справя Холи. От видяното кръвта му се смразява. До чуждия лаптоп е сложен червен портфейл. На масата са разпръснати документите на Дебора Хартсфийлд — лична карта, кредитни карти и квитанции. Холи пуши вече трета цигара, държи една „Мастеркард“ и през пелена от сивкав дим се взира в нея. Отправя към Ходжис поглед, който е хем уплашен, хем войнствен.

— Само се опитвам да разгадая глупавата парола! Чантата й беше метната на облегалката на стола, а портфейлът беше най-отгоре, затова го сложих в джоба си. Понякога хората записват паролата си на листче и го прибират в портфейла си. Особено жените. Не са ми нужни парите й, господин Ходжис. Имам собствени средства. Получавам издръжка.

„Издръжка“ — мисли си той. О, Холи!

В очите й проблясват сълзи, тя отново хапе устни.

— За нищо на света не бих откраднала.

— Добре — казва той. Иска му се да я потупа по ръката, но решава, че сега не е моментът. — Разбирам.

Боже Господи, що за идиотщина? В сравнение с всички глупости, които извърши, откакто дяволското писмо тупна през процепа за пощата, кражбата на портфейл от мъртва жена е истинска дреболия. Когато истината лъсне (това задължително ще стане), ще каже, че той го е взел.

Впрочем Холи още не е свършила:

— Имам си кредитна карта, както и пари. Дори си открих банкова сметка. Купувам си видеоигри и мобилни приложения за моя айпад. Купувам си дрехи. И обици, защото много обичам. Имам петдесет и шест чифта. Купувам си също цигари, въпреки че много поскъпнаха. Навярно ще ви бъде интересно да узнаете, че в Ню Йорк една кутия цигари сега струва единайсет долара. Опитвам се да не бъда в тежест, понеже не мога да работя, и тя казва, че грижите за мен не й тежат, но аз знам, че съм…

— Холи, престани. Остави тези изповеди за психотерапевта си, ако имаш такъв.

— Естествено, че имам. — Тя мрачно се усмихва на прозорчето за паролата, което упорито си стои върху екрана на лаптопа. — Аз съм чалната, ако не сте забелязали.

Ходжис пропуска последното край ушите си.

— Търсех листче с парола — продължава жената, — но нямаше. Затова опитах с номера на социалната й осигуровка, даже го въведох на обратно. После направих същото с кредитните карти. Накрая въведох и кодовете им за безопасност.

— Някакви други хрумвания?

— Няколко. Оставете ме на спокойствие. — Когато той си тръгва, Холи добавя: — Извинявам се за пушенето, но наистина ми помага да мисля.