Стивън Кинг
Мистър Мерцедес (119)

15.

Седят на масата в кухнята; вратата към задния двор е отворена, за да се проветрява. Ходжис мисли. Оборил е чело над масата, лакътят му опира в подложката за хранене. Джером и Холи мълчат, за да не му пречат. Най-сетне той вдига глава.

— Ще предам случая на колегите. Не искам да се отказвам и вероятно нямаше да го правя, ако беше между мен и Хартсфийлд. Но съм длъжен да помисля и за вас…

— Не ме мисли — прекъсва го Джером. — Ако решиш, с теб съм.

„Разбира се, че си с мен — мисли си Ходжис. — Въобразяваш си, че знаеш какво залагаш на карта, но се лъжеш. Когато си на седемнайсет, бъдещето е мъглява теория.“

А Холи… по-рано щеше да каже, че тя е човек-киноекран — всяка нейна мисъл се прожектираше в едър план на лицето й, но в момента то е непроницаемо.

— Благодаря ти, Джером, само че… — Само че е трудно. Трудно е да се откаже, защото за втори път изпуска Мистър Мерцедес.

Обаче.

— Въпросът не опира само до нас, разбираш ли? Възможно е да са му останали още експлозиви и ако реши да ги използва в тълпа… — той поглежда Холи — … както използва мерцедеса на братовчедка ти в тълпа, аз ще бъда виновен. Не мога да поема такъв риск.

Холи заговаря — произнася отчетливо всяка дума, сякаш е решила, че никога повече няма да мънка срамежливо:

— Никой друг не може да го хване освен вас.

— Благодаря, но не си права — внимателно отвръща той. — Полицията разполага с ресурси. Автомобилът му официално ще бъде обявен за издирване. Аз не мога да направя това.

Звучи убедително, обаче Ходжис не вярва, че е полезен ход. Брейди е поел безумен риск с касапницата пред Общинския център, но иначе е доста предпазлив. Навярно автомобилът е паркиран някъде — в центъра, около летището или пред някой мол. И не е тузарски „Мерцедес Бенц“, а смотано „Субару“, което няма да бъде открито нито днес, нито утре. Възможно е да мине цяла седмица. А когато намерят субаруто, Брейди вече няма да е наблизо.

— Никой освен вас — настоява тя. — И то с наша помощ.

— Холи…

— Как може да се отказвате? — извиква тя. Свива ръка в юмрук и се удря право в челото, от което остава червен белег. — Как можете? Джейни ви харесваше! Даже сте били малко нещо гаджета! Сега тя е мъртва! Като жената на горния етаж! И двете са мъртви!

Тя се кани отново да се удари, но Джером хваща ръката й.

— Недей — моли я той. — Не се самонаранявай. Чувствам се ужасно.

Холи се разплаква. Джером тромаво я прегръща. Той е черен, а тя е бяла; той е на седемнайсет, а тя — на четирийсет и няколко, но Ходжис има усещането, че наблюдава как баща утешава дъщеря си, която се е върнала от училище разстроена, защото никой не я е поканил на Пролетния бал.

Ходжис поглежда малкото, но спретнато дворче. Той също се чувства ужасно, и то не само заради Джейни — де да беше само тя! Мъчно му е за хората, прегазени пред Общинския център. Мъчно му е за сестрата на Джейни, на която отказаха да повярват, която беше окаляна в пресата и която беше подтикната към самоубийство от мъжа, живял в този дом. Мъчно му е дори за това, че не обърна внимание на госпожа Мелбърн. Ясно му е, че сега цялата отговорност ще падне върху Пийт Хънтли, и се чувства още по-зле. Защо ли? Защото Ходжис го бива повече в тази работа, нищо че е пенсиониран. Дори и в най-добрата си форма, Пийт никога няма да го надмине. Добро момче, трудолюбиво, обаче…

Да.

Да, ама не.

Такива разсъждения нищо не променят. Длъжен е да се обърне към колегите си, макар че за него това е равносилно на смърт. Всичко друго настрана, остава един обективен факт: Кърмит Уилям Ходжис е в задънена улица. Брейди Хартсфийлд е изчезнал. В компютрите може би е скрито нещо, което сочи къде е Брейди, какво планира или и двете, но Ходжис няма достъп до тях. Вече няма оправдание да крие името и описанието на човека, отговорен за касапницата пред Общинския център. Може би Холи е права, че Брейди Хартсфийлд ще се изплъзне на полицията и ще извърши ново ужасно престъпление, но kermitfrog19 е с вързани ръце. Остава му само едно: да предпази Джером и Холи. Съмнява се дали е по силите му. В края на краищата досадникът отсреща на улицата добре ги огледа.

Излиза на площадката и отваря нокията си, по която днес е говорил повече, отколкото през целия период на пенсионирането си.

„Пълна минавка“ — помисля си и набира Пийт Хънтли.