Стивън Кинг
Мистър Мерцедес (104)

31.

Преди да си легне, Ходжис остава четири часа пред телевизора; гледа разни предавания, по-точно — взира се в екрана, защото случващото се там не достига до мозъка му. Опитва се да не мисли за нищо, защото само така отваряш вратата, за да влезе решението на въпроса, който не ти дава покой. А то винаги идва в резултат от правилното свързване на фактите и на събитията — вътрешният му глас му подсказва, че това скоро ще се случи. Няма да допусне Джейни в мислите си. Ще мисли за нея после, но сега тя само ще блокира механизмите в главата му.

Компютърът на Оливия е най-важната брънка във веригата. Някой е качил в него програма със страховити звуци и главният заподозрян е компютърният техник. Защо Оливия няма негова визитка? Този тип е знаел как дистанционно да изтрие бележника с адресите й и вероятно го е направил, но вероятно ли е да се е вмъкнал в къщата след смъртта й само за да открадне скапаната визитка?

Звъненето на мобилния го изтръгва от размишленията. Обажда се журналист от някакъв вестник. После репортер от Канал 6. След третото позвъняване (от друга медия) той изключва телефона. Не знае кой е дал на журналистите номера му, но се надява щедро да са му платили за тази информация.

Една и съща фраза, която наглед няма връзка със случващото се в момента, непрекъснато се върти в ума му: „Мисли, че извънземните са сред нас.“

Преглежда записките си, за да си припомни кой я беше изрекъл, и го открива: господин Боуфингър, царят на поздравителни картички. Бяха седнали на градинските столове на моравата му и Ходжис беше благодарен, че поне за малко е на сянка. Доста беше загрял, докато обикаляше от къща на къща и разпитваше съседите дали не са видели в квартала подозрителни превозни средства.

„Мисли, че извънземните са сред нас.“

Боуфингър говореше за госпожа Мелбърн — съседката отсреща, която членувала в някаква смахната организация на НЛО ентусиасти, наречена Национален комитет за изследване на въздушните явления.

Ходжис решава, че тази фраза се е загнездила в ума му случайно, както понякога мелодия от популярна песен отеква многократно в преумореното съзнание. Съблича се и си ляга. И Джейни идва. Пак бърчи нос и присмехулно имитира неговото „Да“. За първи път, откакто беше дете, той плаче, докато най-после сънят надделява.

Събужда се призори, отива до тоалетната и на връщане изведнъж се спира. Ококорва се. Защото внезапно в ума му проблясва онова, което търсеше — онази връзка между събитията и фактите.

Не пазиш визитна картичка, ако не ти е необходима.

Ами ако техникът не е на свободна практика, а работи в някоя компания? Тогава не ти трябва визитка — телефонираш на компанията, защото номерът се помни лесно — като 555–9999 — или се набира с букви вместо с цифри, например с бутоните, които изписват думата „COMPUTE“.

Ако техникът работи за компания, значи ходи по адреси със служебна кола.

Ходжис отново си ляга — сигурен е, че няма да мигне повече, но скоро се унася.

В просъница си помисля: „Щом онзи е имал достатъчно експлозив да взриви моята кола, сто на сто разполага с още.“

После отново заспива.

Сънува Джейни.